.
Андре Мишелс е психоаналитик, психиатър, член на Еспас Аналитик.
Практикува в Люксембург и Париж, автор е на книгата „Лимитите на тялото, тялото като лимит“.
Автор е и на редица статии относно лаканианската психоанализа, с множество публикации в книги и списания.
Вината е термин, който можем да свържем с гласа на съвестта, на съзнанието.
Това е един глас, който ни говори, който се обръща към нас, който ни напомня или ни обвинява, който нерядко е много строг и твърде взискателен. Докато срамът се организира около погледа и по-точно – погледа на другия. Ние се срамуваме под погледа на другия.
Всички страдат от вина. Даже и онези, които привидно я нямат – като aлкoxолиците, пepвеpзниците или пpecтъпниците. Нерядко вината, която подобни люде изпитват, е даже много по-голяма от тази на обикновения невротик, на обикновения човек. Но те не намират средствата да я доближат, да я ръководят.
В традиционния възглед за неврозата, такъв, какъвто Фройд го е изработил, ядрото на неврозата е именно вината. Вината, че си постъпил зле, че си реагирал лошо или че си престъпил (дори и мислено) някаква забрана.
Но тя тегне над всички ни, никой не може да й убегне, въпросът е после под какъв ъгъл да я приближим, как да я третираме. Да, често се казва за някого, че живее без срам и вина – например за военните престъпници, за нaциcтите. Хората се изненадват как онези от тях, които са се изплъзнали от наказание или от преследване, съумяват после да живеят нормално и даже да твърдят, че продължават да споделят нaциcтката идеология. Това съществува и дори се случва относително често.
Но онова, което констатираме в подобни ситуации е, че нерядко именно при децата нещо се препредава, че генерацията, която следва, изпада в трудна ситуация, още повече, ако родителите не са говорили за престъпленията, в които са били замесени.
В западните общества виждаме как деца, чиито родители са били вплетени във военни престъпления, са принудени впоследствие да се интересуват от въпросите за вината и срама. Което идва предимно да покаже, че вината е чувство, чувство, което се предава, което има наследство. Съществува наследяване на вината.
Когато говорим за вината е важно да споменем, че в значителна степен тя е несъзнавана.
Тоест – една част от нея хората съзират, но остава една голяма част, за която не си дават сметка. И ние, психоаналитиците, забелязваме сред нашите пациенти в каква степен действията на много от тях са предопределени именно от чувството им за вина.
И нерядко хората реагират и правят неща, които не са добри, които са осъдими, от виновност и още – за да могат да бъдат наказани.
Например при изневярата, партньорът, който я допуска, съзнавано или несъзнавано (но по-често – второто), така „нарежда”, така „устройва” нещата, че другият да научи, да разбере, все пак. За да бъде, прегрешилият, облекчен от тежестта на вината си.
И дори когато той твърди: „Аз не се чувствам виновен”, то това не е много сигурно, той го казва, може би, за да се успокои. Разбира се, има хора, които поради чувство за вина ще извършат далеч по-тежки действия – за да бъдат наказани и за да уталожат това чувство.
Вината прави връзка, тя „тъче” социална връзка – между членовете на едно семейство, както и между поколенията.
Няма нищо по-класическо от това, да се чувстваш виновен спрямо родителите си. Както и родителите да не могат да се изплъзнат от усещането си за виновност спрямо децата. Днес даже имаме впечатление, че родителите изпитват повече вина по отношение на децата си. Това може би характеризира нашата епоха.
Защото било е време, когато те са били далеч по-сигурни в правата си на родители… Докато днес се съмняват – правя ли всичко необходимо за децата си, давам ли им всички шансове?
И срещаме родители, които се самообвиняват, които почти се жертвопринасят, които се превръщат в слуги на децата си, само и само те да могат да преуспеят. Има връзка тук, която функционира, която е важна и изграждаща за човешкото, която ни отличава от животинския свят. Това е много силна връзка, която забелязваме именно когато не съществува или когато е затруднена.
Няма човешко същество без идеал.
Дори и най-големият престъпник често е подтикван от някакъв идеал. Политическите диктатори действат чрез идеал, или представляват такъв за хората. Някакъв фанатичен идеал може да тласка и да подбужда хората.
Има не малко възрастни, ангажирани в търсенето на перфектността. А това търсене изисква най-напред значима енергия, и по някакъв начин, в своя предел, може да тласка към смъртта. Защото единствена смъртта бива перфектна, абсолютна.
Докато ако застанеш откъм страната на живите, си принуден да признаеш: че не си най-красивият, или най-красивата, нито най-интелигентната или най-богатият и пр., следователно – изправяш се срещу собствените си слабости.
Срамът в известен смисъл има много важна функция, понеже той съставлява и защитава интимността.
Именно защото се срамуваме, ние казваме „Стоп, дотук!” Това позволява да се трасира линия, която не искаме да бъде преминавана. Която трябва да се уважава, когато сме с някого, даже и с партньора си, не само с приятел или чужденец, а дори и със своя собствен партньор, с човека, с когото сме най-близки сме задължени (дори повече!) да спазваме границата. Тази граница, която е поставена и отвъд която ние причиняваме срам на някого.
Днес се създава впечатление като че тя би могла да се надскочи. Но мисля, че не бива да се безпокоим особено, защото всяка епоха премества границите, задължена е да го прави. В частност – изкуството функционира именно на този принцип – всеки път да се надскача границата, всеки път да бъде винаги „малко в нарушение”, в противен случай ще се превърне в академично, нормативно изкуство.
Дори и да си мислим, че сме надхвърлили всички бариери, винаги възникват нови. Всичките те – на срама, на свенливостта, на вината, постоянно се преначертават, отново и отново.
Всеки си има своя форма на тревога.
Бедният е тревожен, защото е беден, а богатият – защото е богат. Този, който харчи пари, правейки го, утешава тревогата си. Скъперникът, пазейки парите си, също утешава тревогата си.
Всеки развива своя начин. Престъпникът пък утешава тревожността си като извършва престъпление. Справедливият утешава тревогата си като прави добро.