.
Антъни де Мело е йезуитски свещеник и психотерапевт, спечелил световна известност със своите книги и духовни беседи.
Съчетавайки в себе си християнска духовност, будистка иносказателност, хиндуистки дихателни упражнения и психологическо проникновение, книгата му „Осъзнаване“ ни помага да опознаем истинската си същност.
Веднъж една жена ми каза, че когато била малка, нейният братовчед йезуит изнасял беседи в йезуитската църква в Милуоки. Всеки път започвал с думите: „Най-висшето доказателство за любовта е саможертвата, а най-висшето мерило за любовта е липсата на егоизъм.“ Колко прекрасно!
Попитах я:
– Вие бихте ли искали да ви обичам за сметка на собственото си щастие?
– Да – отвърна тя.
Не е ли чудесно? Възхитително, нали! Тя ще ме обича за сметка на нейното щастие, аз ще я обичам за сметка на моето щастие и така ще имаме двама нещастници, но да живее любовта!
Когато зависим психологически от друг човек, когато зависим емоционално от друг човек – какво означава това? Това означава, че нашето щастие зависи от друго човешко същество.
Помислете върху това. Защото, ако е така, неизбежно следва и още нещо, независимо дали го съзнавате, или не – а именно че вие искате другите да допринасят за вашето щастие.
А после идва и следващата стъпка – страхът, страхът от загуба, страхът от отчуждение, страхът от отхвърляне, взаимният контрол. Идеалната любов изключва страха. Където има любов, няма искания, няма очаквания, няма зависимост.
С вас ми е приятно, но не изпитвам привързаност. Приятното усещане всъщност се дължи не на вас, а на нещо по-голямо от вас и мен. То е нещо, което съм открил, някаква симфония, оркестър, който във ваше присъствие свири определена мелодия, но когато си тръгнете, оркестърът не спира да свири. Когато съм с други хора, той свири друга мелодия, която също е много приятна. И когато съм сам, той пак продължава да свири. Има богат репертоар и никога не спира.
Ето в това се състои пробуждането. Това е и причината, поради която сме хипнотизирани, спящи, с промити мозъци. Въпросът ми сигурно е ужасен, но може ли да се каже, че ме обичате, ако ме искате за себе си и не ме пускате да си тръгна? Ако не ме оставяте да си живея живота? Може ли да се каже, че ме обичате, ако съм психологически или емоционално необходим за вашето щастие?
Обичащото сърце е нежно и чувствително. Но когато се стремим на всяка цена да получим нещо, ставаме безмилостни, коравосърдечни и безчувствени. Как можем да обичаме хората, ако се нуждаем от тях? Можем само да ги използваме. Ако аз се нуждая от вас, за да бъда щастлив, то тогава ще се стремя да ви използвам, ще се стремя да ви манипулирам, ще търся начини и средства да ви спечеля. Няма да искам да ви оставя свободни.
Защо се влюбваме в едни хора, а не се влюбваме в други? Защото това е обусловено в нас. В подсъзнанието си имаме образ на определен тип хора, които ни харесват, които ни привличат. И когато срещнем такъв човек, може да се влюбим до уши.
Но видели ли сме какво представлява той всъщност? Не! Влюбването няма нищо общо с любовта. То не е любов, а желание, изгарящо желание. С цялото си сърце жадуваме да чуем от прелестното създание, че ни смята за привлекателни. Това поражда у нас невероятно усещане.
А междувременно всички се чудят: „Какво, за бога, вижда той у нея?“ Но истината е не че виждаме, а че така сме обусловени. Казват, че любовта е сляпа. Повярвайте ми, няма нищо по-виждащо от истинската любов, наистина нищо. Тя е най-виждащото нещо на света. Сляпа е страстта, сляпа е привързаността. Стремежът да задържим каквото имаме, копнежите, желанията – те са слепи. Но не и истинската любов. Не наричайте тези неща „любов“.
Част от пробуждането е да започнем да живеем живота си както искаме. И разберете: това не е егоизъм. Егоизъм е, когато искаме някой да живее своя живот така, както ние желаем. Ето това е егоизъм.
Но не е егоизъм да живеем своя живот както намерим за добре. Егоизмът се състои в това да искаме някой друг да живее така, както диктуват нашите вкусове, нашата гордост, нашата изгода, нашият стремеж към удоволствие. Това е наистина егоистично. Затова аз ще се пазя. Няма да се чувствам длъжен да бъда с вас; няма да се чувствам длъжен да ви казвам „да“.
Привързаността не е любов. Тя по-скоро пречи на личните отношения, отколкото помага. Спомням си, че много се боях, когато трябваше да кажа на приятелката си:
– Аз нямам нужда от теб. Мога да бъда напълно щастлив и без теб. И сега, когато ти казвам това, усещам, че мога да изпитвам пълно удоволствие от това да бъда с теб – без повече тревоги, без ревност, без стремеж за притежание, без привързаност. Прекрасно е да бъда с теб, когато изпитвам удоволствие от присъствието ти, без да усещам привързаност. Ти си свободна; свободен съм и аз.
Но съм сигурен, че за много от вас това е като чужд език. На мен ми отне много, много месеци, докато разбера нещата напълно, а имайте предвид, че съм йезуит и духовните ми занимания са били насочени именно към това, макар че отначало не разбирах същността, защото моята култура и обществото като цяло ме бяха научили да възприемам хората през призмата на привързаността.
Привързаността пречи на способността ни да обичаме. Какво е любовта? Любовта е чувствителност, любовта е съзнаване. Ще ви дам един пример: ако аз слушам симфония, но чувам само барабаните, няма да чуя симфонията.
А какво е любящо сърце? Любящото сърце е чувствително към живота като цяло, към всички хора; любящото сърце не се вкоравява към никого и към нищо. Но ако изпитваме някаква привързаност в смисъла, който аз влагам в това понятие, ние издигаме вътрешна стена пред много други неща. Имаме очи само за обекта на своята привързаност; имаме уши само за барабаните; сърцето ни се вкоравява. Нещо повече, то е заслепено, защото вече не гледа обективно на това, към което е привързано. Любовта предполага яснота на възприятията, обективност; няма нищо по-виждащо от любовта.
Замисляли ли сте се, че човек може да обича само когато е сам? Какво означава да обичаме? Да обичаме означава да видим даден човек, ситуация, обект такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представяме.
И да реагираме на видяното както подобава.
Едва ли можем да обичаме нещо, което не виждаме. А кое ни пречи да виждаме? Нашата обусловеност като личности. Нашите понятия, категории, предразсъдъци, мисловни проекции, етикетите, които сме наследили от своята култура и минало.
Да виждаме е най-трудното нещо за постигане, защото то изисква душевна дисциплина и чувствителност. Повечето хора предпочитат да се поддадат на душевната леност, вместо да се стараят да виждат всеки човек, всяко нещо в нова светлина в мига на настоящето.
Когато ни пренебрегват или не ни харесват, се чувстваме толкова непоносимо самотни, че падаме в краката на хората и започваме да просим от тях спасителния наркотик на подкрепата и насърчението, на вярата, която те могат да ни вдъхнат. В това състояние животът ни с другите е изпълнен с постоянно напрежение.
„Адът – това са другите“, казва Сартр. Абсолютно вярно. Когато сме в това състояние на зависимост, винаги трябва да се държим на ниво; нямаме право да се отпуснем нито за миг; трябва да отговаряме на очакванията на околните. Когато сме с тях, живеем в напрежение. А без тях изпадаме в агонията на самотата, защото ни липсват.
Изгубили сме способността си да виждаме хората такива, каквито са, и да реагираме на поведението им адекватно, защото отношението ни към тях се влияе от наркотичния ни глад. Възприемаме ги в светлината на това дали ще ни помогнат да си получим наркотика, или ще ни попречат. Съзнателно или несъзнателно, винаги гледаме на другите през тази призма. Ще получа ли от тях каквото искам, или няма да го получа?
Ако наистина се освободим от илюзиите си и от онова, което те могат да ни дадат или от което могат да ни лишат, тогава ще сме в състояние да долавяме всичко. В противен случай последствията са ужасяващи и необратими. Ще изгубим способността си да обичаме.
Ако искаме да обичаме, трябва отново да се научим да виждаме. А за да виждаме, трябва да се научим да не ползваме наркотици. Съвсем просто е.
Освободете се от зависимостите си. Отскубнете се от пипалата на обществото, които притискат и задушават вашето същество. Трябва да се избавите от тях. Външно всичко ще бъде както преди, но въпреки че ще останете част от този свят, вече няма да му принадлежите. В сърцето си най-после ще бъдете свободни, макар и напълно сами.
Наркотичната ви зависимост ще изчезне. Няма да има нужда да се усамотявате в пустинята; ще бъдете сред хората; ще ви бъде изключително приятно да сте с тях. Но те вече няма да са в състояние да ви правят щастливи или нещастни. Това означава човек да е сам, без да е самотен. В такава самота зависимостите умират. Ражда се способността ни да обичаме.