.
Горд и високомерен е човекът, който издига себе си над самия себе си, над реалното си Аз.
Към същата категория принадлежат и другите хора, които издигат себе си чрез техните егоистични особености. Такива са самохвалкото, горделивецът и т.н.
Издигането на Аз-а над неговите граници е една вертикална проекция, а резултатът от това е, че картината на човека аксиологически се раздува до границите на една лъжлива, фалшива, идеална, нереална, т.е. въображаема картина.
Реалната картина на високомерния и горд човек се простира във всички посоки и той се надува като „петел”, оттук и народния израз за този човек „надут като петел”. Надува се като петел!
Но коя е подбудата за това издигане на картината на гордия човек над неговия „ръст”, над това, което в действителност е, в цялостната ипостас на неговото Аз?
Първата оценка показва несъмнено, че това е неговото желание да бъде почитан, да се отличава от другите хора, да превъзхожда по лично достойнство и слава и да успокоява съвестта си за това, което не е – един достоен християнин.
Светоотеческият човек отхвърля едно такова желание в духовния живот и категорично заявява, че „почитането (от другите) е майка на злини” (Преп. Нил Подвижник).
Преп. Нил Подвижник обяснява, че вярващият човек, който боголюбиво се подвизава да придобие някаква добродетел, не търси чест и похвала от хората.
И следователно не се задоволява и не се радва, когато хората му оказват почит, защото знае, че честта е сродна с човекоугодието и този, който иска или приема чест, се хлъзва във високомерието и гордостта.
Преподобният добавя, че първото нещо, в което честта впримчва нейния любител, е въображението (мечтанието). Той отбелязва характерно, че този, който обича почитта, ще навлезе в мрачно пространство на въображението, за да избере въображаемия материал, с който да съгради неговата идеална въображаема картина.
Почитта трябва да се избягва, защото заставя желанието да прибягва към въображението, от момента, в който предизвика високомерието на духовния подвижник.
Духовният подвижник попада в капана на двоедушието – на личността с две картини-образи, една вътрешно-душевна картина за реалния ѝ духовен живот, и една външна, въображаема, нереална.
Ние едно вършим скришно и друго представяме пред хората, като маска. . . като ги да предизвикваме да ни отдават почит и така да ни смятат за благочестиви и добродетелни.
Тогава именно крием под завесата на фалшивата маска достойните за осъждане и укор неща, които в даден момент биха могли да се разкрият навън.
Преп. Марк Подвижник по същата тема за последиците от високомерието и гордостта отбелязва, че „високомерният не познава себе си”.
Този, който със своята гордост и егоизъм се издига над себе си и мисли важни и велики неща за себе си, се отдалечава много от неговото реално Аз и следователно не го познава.
В този случай високомерната картината, която формира за себе си, не е реална. Това е една друга картина, създадена от великата идея, която има за себе си. Това е нереална, фалшива картина, с въображаем материал.
Той заема несъзнателно въображаем материал, за да изработи картината съгласно неговото желание или съгласно изискванията на социалното обкръжение. Така високомерният не познава своето реално Аз, но си мисли, че познава картината на своето Аз.
Повечето хора твърдят, че усилието за себепознанието е излишно, след като те, самопонятно, познават себе си, тъй като те са си тяхното Аз.
Но кое свое Аз познават, след като не познават своето реално Аз?
Несъмнено познават фалшивата картина, която са си изработили, точно както я искат. Те са я изработили чрез тяхната мисъл, но с кой материал? – с материала на тяхната въображаема логика.
Според св. Максим Изповедник между логиката-разума и въображението съществува дейна връзка. Той отбелязва, че помислите са рожби на разума, но се свързват и с въображението, когато го използват като стълбица.
Помислите, имайки за орган въображението, се изкачват от чувствата към ума, за да му занесат материал от образи и представи, заченати от чувствата.
Те обаче правят и обратното. Имайки за стълбица въображението, пренасят в чувствата това, което са приели от ума – представи, образи или мисли.
Принудително, според св. Максим, разумът стои между сетивното и умопостижимото. Това означава, че душата вижда и извършва чрез чувствата телесните неща, докато чрез умопостижимото вижда и върши духовните неща.
Но тъй като с падението на Адам в греха умопостижимата част на душата се помрачила и така силата на чувствата (на плътта) укрепнала, умът не може да вижда чисто божествените неща. Така душата стои между светлината и мрака.
В този случай душата се свързва от една страна със сетивното, но, когато отсъстват съответните духовни предпоставки, принудително прибягва до функциите на помрачената умопостижима част, тоест в пространството на въображението.
Този, който твърди, че не е нужно да познае себе си, ще прибягва до помрачената, въображаема картина за неговото Аз.
Св. Максим Изповедник отбелязва, че Бог се явява на напредналите в духовния живот вярващи „както е”. Както е!
Но на онези вярващи, които са се отъждествили с материалните неща, със сетивните величини на живота, се явява така, както те са – „не както (Той) е, а както (те) са”.
Така, когато те обръщат очите си към Бога, не виждат образа на Бога, а помрачения образ на своето Аз.
Ако човекът е „вярващ”, в този случай в духовния живот ще диалогизира с неговото въображаемо Аз; ще бъде един въображаем християнин.
Автор: Йоан Корнаракис
превод: Константин Константинов
източник: https://sveticarboris.net/