.

Д-р Габор Мате е канадски лекар, специалист по неврология, психиатрия и психология и един от най-задълбочените изследователи на причините за зависимостта. Посветил е живота си на лечението на зависими в бедните канадски квартали.

Д-р Мате е автор на книги и колумнист, като основният фокус на неговата писателска дейност са обширните му изследвания и познания в областта на пристрастяването към различни наркотични вещества, разстройството с дефицит на вниманието, стреса, хроничните заболявания и родителските отношения. Канадският учен вярва, че съществува неизменна връзка между здравето на ума и здравето на тялото.

В своята лекция „Властта на пристрастяването и пристрастяването към властта“ (за TED – световна поредица от лекции и конференции) д-р Мате говори за зависимостите в обществото, за техния произход и за механизмите за защита от тях.

Това е лекцията на д-р Габор Мате с незначителни съкращения:

Работил съм със силно зависими хора – хора, употребяващи хероин, кокаин, алкохол, амфетамини и всякакви други наркотици, познати на човека. Тези хора страдат.

Ако успехът на един лекар се измерва с това колко дълго живеят пациентите му, то аз съм се провалил, защото моите пациенти умират много млади. Те умират от ХИВ, от хепатит С, от инфекции на мозъка, на гръбначния стълб, на сърцето, на кръвоносната система. Те се самоубиват, умират от свръхдоза, от насилствена смърт или при злополука.

Наркотиците – като хероин, морфин, кодеин, кокаин, а също и алкохолът – всички те са болкоуспокояващи. По един или друг начин всички те облекчават болката. Ето затова, когато се опитваме да разберем пристрастяването, истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли.

Скоро прочетох автобиографията на Кийт Ричардс, китаристът на „Ролинг Стоунс“, и както вероятно знаете, всички се чудят как Ричардс е все още жив, защото той бе силно зависим към хероина в продължение на много години. В автобиографията си той пише, че пристрастеността е свързана с търсенето на забвение, с търсенето на забрава, пристрастеността е „изкривяването, през което преминаваме, само за да не бъдем самите себе си за няколко часа.“

Разбирам много добре това, защото познавам дискомфорта да бъдеш със самия себе си, да си в собствената си кожа, познавам желанието да избягаш от собствения си ум.

Великият шотландски психиатър Роналд Дейвид Лейнг казва, че трите неща, от които се страхуват хората, са: смъртта, другите хора и собствените си мисли.

Дълго време аз самият се опитвах да избягам от собствения си ум, страхувах се да остана насаме с него. Как успявах да го направя ли? Е, никога не съм употребявал наркотици, но си осигурявах бягство чрез работата си и като се впусках в различни занимания. Разсейвах се и чрез пазаруване, в моя случай на компакт дискове с класическа музика. Аз бях истински наркоман, една седмица похарчих 8 хиляди долара за дискове, не защото исках, а защото не можех да се контролирам.

Като лекар съм помогнал в раждането на много бебета (в началото на лекарската си практика д-р Мате е акушер-гинеколог), веднъж оставих една жена, която раждаше в болницата, за да си купя поредния диск с класическа музика. Можех да се върна навреме, но веднъж като влезеш в магазина, не можеш просто да си тръгнеш, защото има едни такива зли дилъри на класическа музика, които са до всеки рафт и ти подвикват: „Хей приятел, слуша ли последния цикъл симфонии на Моцарт? Не си?“.

И така, аз пропуснах раждането на това бебе, а след като се прибрах вкъщи, излъгах съпругата си – точно както би направил всеки зависим, аз излъгах. Игнорирах собствените си деца заради манията си към работата и към музиката. Така че аз знам какво е да бягаш от себе си.

Моето определение за пристрастяване е: всяко поведение, което ви носи временно облекчение, временно удоволствие, но в дългосрочен план причинява вреди, носи негативни последици, но въпреки тях не можете да се откажете от него.

И от тази гледна точка можете да разберете, че има много зависимости. Да, има зависимост към наркотиците, но има и зависимост към консуматорството, зависимост към секса, интернет, пазаруването, храната.

Будистите имат поверие за Гладните духове – същества с огромни празни кореми, слаби и изкривени вратове и малки усти, които нямат засищане, които просто не могат да запълнят празнотата в себе си. Всички ние в това общество сме гладни духове, всички ние носим в себе си тази празнота и толкова много от нас се опитват да я запълнят с външни средства – пристрастяването е свързано именно с опитите да запълним тази пустота отвън.

Ако искате да разберете защо хората страдат, трябва да погледнете не тяхното генетично наследство, трябва да погледнете живота им. Що се отнася до моите пациенти, моите силно зависими пациенти, е повече от ясно защо страдат.

Защото през целия си живот те са били малтретирани, нещо повече, те са започнали живота си като малтретирани деца.

Всички жени, с които съм работил през последните 12 години, стотици, са били ceкcyално малтретирани като деца. Мъжете също са били травмирани, били са cекcyално насилвани, пренебрегвани, физически малтретирани, изоставяни, емоционално наранявани отново и отново. Ето затова ги боли.

Има и друг фактор (за пристрастяването) – човешкият мозък, който е устроен така, че да си взаимодейства с околната среда, тоест, не е само генетично програмиран. Това означава, че заобикалящата среда, в която расте едно дете, на практика определя развитието на неговия мозък.

Ще ви разкажа за два експеримента с мишки. В първия вземаме мишка и слагаме в устата й храна. Тя ще я изяде – ще й се наслади и ще я погълне. Ако обаче сложим храната на няколко сантиметра от носа й, тя няма дори да се доближи до нея, по-скоро би умряла от глад, отколкото да я изяде. Защо? Защото рецепторите на мишката за хормон, отделян в мозъка, наречен допамин, са генетично притъпени.

Допаминът е стимулиращ и мотивиращ химикал, който се произвежда, когато сме развълнувани, ентусиазирани, пълни с енергия, когато откриваме или опитваме нещо ново, независимо дали става въпрос за храна или сексуален партньор. Без допамин ние нямаме мотивация.

Какво мислите, че получава пристрастеният? Когато взема кокаин, амфетамини или друг наркотик, той си набавя ударна доза допамин и въпросът е какво се случва в действителност с неговия мозък? Защото е мит, че наркотиците са пристрастяващи. Сами по себе си наркотиците не предизвикват пристрастяване, защото по-голямата част от хората, опитващи наркотици, никога не се пристрастяват.

Така че въпросът е: защо някои хора са склонни към пристрастяване? Точно както храната не е пристрастяваща, но за някои хора е, пазаруването не е пристрастяващо, но за някои хора е, телевизията не е пристрастяваща, но за някои хора е. Въпросът е: на какво се дължи тази уязвимост?

Има още един експеримент с мишки, при който новородените са отделени от своите майки, но не плачат за тях. Какво би означавало това в тяхната естествена среда, в дивата природа? Това означава, че те ще умрат. Защото само майката защитава живота на детето си и го храни. Но защо се случва това? Защото рецепторите в мозъка на мишките, които се свързват с ендорфина, са притъпени.

Ендорфинът е специфично морфиноподобно вещество. Той е естествено болкоуспокояващо, произвеждано от собствения ни организъм. Именно благодарение на него ние можем да изпитаме любовта, родителите могат да изпитат привързаност към своите деца и децата – към своите родители. Така че тези малки мишки без рецептори за ендорфин в мозъка си естествено няма да потърсят своите майки.

С други думи, зависимостта към наркотиците – разбира се, включително към хероина и морфина, се дължи на начина, по който те въздействат върху ендорфинна система.

И така, въпросът е: какво се случва с хората, че да имат нужда да си набавят тези химикали по изкуствен начин? Е, това, което се е случило, е следното: тъй като с тях е било злоупотребявано като деца, въпросните невронни мрежи не са се развили.

Когато в човешкия живот още от съвсем ранна възраст липсва любов, липсва чувството за привързаност, тогава тези важни невронни мрежи просто не се развиват правилно. Когато децата растат в среда на насилие, те не се развиват правилно и мозъкът им става податлив – тук се намесват наркотиците.

Благодарение на тях те се чувстват нормални, те им носят облекчение на болката, те им помагат да чувстват любов. И както една пациентка ми каза: „Когато опитах хероин за първи път, се почувствах като в топла, мека прегръдка, точно като в прегръдката на майка, която прегръща бебето си“.

Аз също съм страдал от празнотата, за която говоря, въпреки че не и в същата степен като моите пациенти.

Роден съм в Будапеща, Унгария, в еврейско семейство през 1944 г. – точно преди немската окупация на Унгария. Всички знаят какво се е случило с евреите в Източна Европа по онова време.

Когато немската армия влиза в Будапеща, аз съм бил на 2 месеца. На следващия ден майка ми се обадила на педиатъра и го попитала: „Можете ли да дойдете да прегледате Габор, защото не спира да плаче?“, педиатърът отговорил: „Разбира се, че ще дойда, но нека все пак ви кажа, че всички бебета в еврейските семейства, за които се грижа, плачат“.

Но защо? Какво разбират бебетата от Хитлер, геноцид и война? Нищо. Просто сме долавяли страховете и стреса на своите майки. Точно това е механизмът, по който се формира детският мозък.

В подобна негативна, стресираща среда детето получава ясното послание, че светът не го иска – щом майка му не е щастлива около него, значи не го иска. Защо по-късно в живота си аз станах работохолик? Отговорът: ако не ме искат, нека поне да се нуждаят от мен.

Ако съм добър, ако съм важен лекар, хората ще имат нужда от мен и така аз ще мога да компенсирам чувството, че не съм бил желан – още от самото начало на живота си. Това означава, че ще работя непрекъснато, а когато не работя, ще запълвам вътрешната си празнота, като си купувам музика.

А какво послание получават моите деца в този случай? Че не са желани. И така, ние предаваме това послание нататък, предаваме болката, травмата, несъзнаваното от поколение на поколение.

Има безброй начини за запълване на празнотата, за която говоря. За всеки човек начинът е различен, но празнотата е свързана с момент от живота ни, в който сме били лишени от нещо, още когато сме били съвсем, съвсем малки.

Питаме наркозависимите как могат да си причиняват това, как могат да инжектират в тялото си това ужасно вещество, което може да ги убие. Но замислете се какво причиняваме на Земята. Ние вкарваме всевъзможни вещества в атмосферата, океаните и изобщо в околната среда. Те ни убиват. Убиват и Земята.

Коя зависимост е по-голяма? Зависимостта към петрола? Или към прекомерната консумация. Кое причинява повече вреди? Дали не съдим наркозависимите, защото осъзнаваме, че те са като нас, но това не ни харесва и предпочитаме да казваме: „Вие не сте като нас, вие сте по-лоши от нас“.

На самолета за Сао Паоло и Рио де Жанейро четох вестник „Ню Йорк Таймс“. В него имаше статия за мъж на име Нисио Гомес, водач на коренното племе гуарани в Амазония. Той беше убит, защото защитаваше местните от крупните земеделци, които владеят и унищожават дъждовните гори, разрушават естествената среда на коренното население на Бразилия. Тъй като съм от Канада, мога да потвърдя, че това се случва и там.

Голяма част от пациентите ми всъщност са от първото поколение асимилирани индианци в Канада и те са силно зависими. Да, те са малък процент от населението, но представляват голям процент от лишените от свобода, от зависимите, от хората с психични заболявания, от хората, които се самоубиват. Защо? Защото земите им са били отнети, защото са били насилвани, убивани поколение след поколение.

Въпросът, който искам да задам, е ако можете да си обясните страданието на тези хора и как това страдание ги кара да търсят облекчение от болката в своите зависимости, какво ще кажете за хората, които им го причиняват? Към какво са пристрастени те? Пристрастени са към властта, пристрастени са към богатството, пристрастени са към това да притежават. Те искат да станат още по-велики.

Когато се опитвах да разбера пристрастяването към властта, насочих вниманието си към най-могъщите хора в историята – Александър Велики, Наполеон, Хитлер, Чингис хан, Сталин. Защо властта им е била толкова необходима? При всички тях се наблюдават няколко много интересни подробности – физически те са били доста ниски мъже и не са били част от основното местно население.

Сталин е бил грузинец, а не руснак, Наполеон е бил корсиканец, а не французин, Александър Велики е бил македонец, а не грък, Хитлер е бил австриец, а не германец.

Всичко това е свързано с реално чувство на несигурност и малоценност. Те са се нуждаели от властта, за да се почувстват по-добре със самите себе си, за да станат още по-големи, още по-могъщи. За да получат тази власт, те са били склонни да воюват и да убиват, само за да задържат своето могъщество. Разбира се, аз не твърдя, че само ниските хора са жадни за власт, но си струва да помислим върху тези примери.

Властта, пристрастяването към нея, някак винаги е свързано с празнотата, която се опитваме да запълним отвън. Наполеон, дори в изгнание на остров Света Елена, след като губи властта си, казва: „Обичам властта, обичам силата“. Той не може да си представи себе си без власт, не намира смисъл да съществува, ако не разполага с власт.

Всъщност това е много интересно, особено ако сравним тези хора с личности като Буда или Исус. И двамата са били изкушени от дявола, а едно от нещата, които дяволът им предлага, е власт, власт над света – и двамата отказват.

Но защо те казват „не“? Те казват „не“, защото имат силата вътре в себе си, те нямат нужда от сила и власт отвън. И двамата казват не, защото не искат да контролират хората, искат да учат хората. Те искат да учат хората чрез пример, с меки думи, с мъдрост, а не чрез сила. По тази причина те отказват властта и е много интересно какво споделят за това.

Според Христос силата и реалността не са извън нас, а вътре в нас. Той казва, че Царството Божие е в нас.

Буда, преди смъртта си, когато учениците му плачат, когато всички скърбят, казва: „Не ме жалете и не ми се кланяйте, а намерете светлината вътре в себе си, бъдете светлината в самите вас“.

Когато гледаме този пълен с толкова трудности свят, тази загиваща природа, глобалното затопляне, разрушението на океаните, е логично да се обърнем към хората с власт, за да променят нещата. Но хората с власт, съжалявам, че трябва да го кажа, много често са едни от най-празните хора в света и те не биха променили нищо за нас.

Ние трябва да открием светлината в себе си, трябва да открием светлината, която живее във всяко едно общество, да открием светлината в собствената си мъдрост, в собствената си съзидателност. Не можем да чакаме хората с власт да направят нещата по-добри за нас, защото те никога няма да го направят, ние трябва да го направим.

Казват, че човешката природа е така устроена – да е състезателна, да е агресивна, егоистична – но е точно обратното, човешката природа всъщност винаги се стреми към сътрудничество, тя е щедра и социална.

Това, което виждаме тук, на тази конференция – хора, които споделят информация, хора, които получават информация, хора, които са отдадени на идеята за един по-добър свят, това е в действителност човешката природа.

Само ако открием своята вътрешна светлина, своята собствена същност, ние ще бъдем по-добри към себе си, по-добри един с друг и по-добри към природата.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: