.
Сергей Есенин, както повечето от нас знаем, е руски поет. Ранната смърт, неодобрението на част от литературния елит, популярността сред широката публика и ексцентричното поведение го превръщат в легендарна фигура в руската литература.
Роден е на 3 октомври (21 септември стар стил) 1895 г. Започва да пише от малък. През 1912 г. се премества в Москва, където работи като коректор в печатница.
Там се жени за колежката си Анна Изрядовна, от която има един син, умрял в трудов лагер през 1937 г. Известно време посещава Московския университет, но скоро го напуска.
През 1915 г. Есенин се премества в Санкт Петербург. Там се запознава с поетите Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели, които оказват влияние върху работите му и му помагат да започне литературната си кариера.
През същата година издава първата си стихосбирка и скоро става един от най-популярните руски поети.
През 1916 г. Сергей Есенин е мобилизиран, но с излизането на Русия от Първата световна война е освободен от служба.
През 1917 г. той се жени повторно, този път за Зинаида Райх, бъдеща съпруга на Всеволод Майерхолд, от която има дъщеря и син. През 1918 г. основава собствено издателство, наречено „Трудовая артель художников слова“.
През 1922 г. Есенин се жени за трети път за известната американска танцьорка Айседора Дънкан, с която пътува из Европа и Съединените щати.
През този период алкохолизмът му се засилва и на следващата година двамата се разделят.
Айседора Дънкан и Сергей Есенин
След завръщането си в Русия през 1923 г. Есенин се влюбва в актрисата Августа Миклашевска, но чувствата му остават несподелени.
По това време поетесата Надежда Волпин ражда от него син, Александър Есенин-Волпин, за когото поетът не научава никога.
Надежда Волпин и Александър
Последните две години от живота си Есенин прекарва в постоянно пияно състояние, но тогава пише и някои от най-известните си стихотворения.
В началото на 1925 г. се жени за четвърти път за София Толстая, внучка на Лев Толстой, но скоро се налага да бъде приет в болница.
След изписването заминава за Санкт Петербург по Коледа. Отсяда в хотел „Англетер“ и там прерязва вените си, пише прощално стихотворение с кръвта си и го предава на приятел, който е бил с него в нощта преди края – Волф Ерлих.
На следващия ден е намерен обесен. По това време е 30 годишен. Според някои хипотези самоубийството му е инсценирано от тайната полиция.
Макар че е един от най-популярните поети в Русия и правителството му организира тържествено погребение, голяма част от произведенията на Есенин са забранени и са публикувани в Съветския съюз едва през 1966 г.
Сергей Есенин и София Толстая
ВСИЧКИ НИЙ ЩЕ ИДЕМ В КРАЯ ВЕЧЕН…
Всички ний ще идем в края вечен,
дето мир цъфти и благодат,
може с тленно бреме скоро вече
да потегля накъм оня свят.
Мили мои лесове брезови!
Ти, земя! Вий, пясъци в степта!
Пред отиващите си отново
неудържимо грабва ме скръбта.
Твърде много на света обичах
туй, що дава на душата плът.
Трепетлики все тъй ще заничат
в светлите води и ще трептят.
Много аз премислих в тишината,
много песни сам си аз изпях
и в света невесел на земята
съм щастлив, че дишах и живях…
Че целувайки жени, изгарях,
мачках цветове, лежах в трева
и като мой малък брат и звяра
никога не удрях по глава.
Зная, че цъфтят отвъд дъбрави,
не звъни лебедошия ръж –
и пред тези, дето заминават,
тръпки ме обземат неведнъж.
Зная, че на другия свят няма
златни ниви и човешки глас…
Затова с любов така голяма
тука хората обичам аз.
ТИ НЕДЕЙ МЕ СЕГА УКОРЯВА…
Ти недей ме сега укорява.
Аз от тебе не съм отвратен.
Твоят поглед фалшив обожавам
и вида ти лукаво смирен.
На простряна лисица приличаш
и аз негли бих с радост видял
как, уж мъртва, към ятото птиче
изведнъж се нахвърляш без жал.
И лови – от това не унивам.
Само дълго и здраво се дръж!
На душата ми хладна такива
се набождат до днес неведнъж.
Не във тебе, прекрасна, съм влюбен.
Само сянка и ехо си ти.
В твоя образ сънувам аз друга,
в чийто взор синевата блести.
Нека тя не изглежда тъй кротка
и е негли видът й студен,
ала тя с величава походка
всички чувства възбуни у мен.
Да замаеш такава не можеш,
няма воля пред нея мъжа,
а у теб ме дори не тревожи
напоената с ласка лъжа.
И презирайки, с теб си играя,
ала чуй, що за себе си знам:
ако нямаше ада и рая,
тях човек измислил би сам.
ДАЙ МУ НА ГРУБИЯ РАДОСТ
Дай му на грубия радост,
на нежния дай печал,
нищичко не ми трябва,
за нищо не ми е жал.
Малко за мен ми е диво
и за бездомния пес.
Тази пътека отива
право към кръчмата днес.
Що ме ругаете, дяволи?
Син съм на руската шир!
Всеки от нас е залагал
своите гащи за спирт.
Гледам в стъклото немито,
в мъка и зной потопен.
Плъзга се, в слънце обвита,
улицата пред мен.
Босо момче сополиво.
Въздухът – жарък и прост.
Малкият крачи щастливо,
чопли си дребния нос.
Ти човъркай, чопли си, мой мили,
целия палец нанизвай,
само че с грубата сила
в свойта душа не влизай!
Вече готов съм… Млъкнах…
Виж, с тез бутилки теша!
Тапи събрах, да затъкна
моята плаха душа.
НЕ ЗОВА, НЕ ПЛАЧА, НЕ ЖАЛЕЯ…
Не зова, не плача, не жалея.
всичко ще отмине в този свят.
Есенното злато щом повее,
знам, че няма вече да съм млад.
И сърцето удара свободен
ще смири, докоснато от мрак.
И не ще ме мами краят роден
сред брезите бос да тръгна пак.
Скитническият ми дух по-рядко
ще изгаря моите уста.
Младост моя, весела и кратка,
лудост във очите и кръвта.
Скъп ли на желания съм станал,
като в сън ли минах през света?
Или с розов кон във утрин ранна
съм препускал сам през пролетта?
Знам, че всичко в този свят е тленно.
Мед в листата кленови блести…
Но навек да е благословено
цъфналото, за да прецъфти.
НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
от Владимир Маяковски
Вий сте,
както казват,
там – на оня свят.
Пустота…
Летите
в море звездно.
Ни аванси,
нито кръчми, брат.
Трезвост.
Не, Есенин,
кой ще ви се смее?
Хълца гърлото,
не смях хихика там.
Виждам:
срязаната ви ръка
чувал люлее –
костите си
собствени
сте взели сам.
– Престанете!
Спрете!
Вий се подлудихте!
За да бъдете
с мъртвешка
белота?
Вий умеехте
да майсторите,
както никой
не умееше
в света.
За какво?
Защо?
Шетня голяма.
Мънкат критикари:
– Има тук вина
туй, онуй,
а главно – връзката я няма,
в резултат
на много водки и вина.
А че
ако бяхте свързан
с нашта класа,
щеше
и бохемството
да спре.
Мигар
класата
нагъва кваса?
Класата –
тя също пий добре.
То
към вас
да беше
напостовец прикрепен –
щеше дарбата ви
много плод да рони:
по стотина стиха
ще изписвате на ден,
дълго,
уморително
като Доронин.
А по моему
да бе осъществен
такъв брътвеж,
откога
да бяхте се самоубили
тука.
По-добре
от водка да умреш,
камо ли
от скука!
Не,
не биха
нищо изяснили
примката
и ножчето
окървавени.
Ако
в “Англетер”
би имало мастило,
нямаше
да режете
вий свойте вени.
Подражателите се зарадваха:
ура!
Близо взвод
до днес
самоумря.
А защо
самоубийствата
да се множат?
По-добре
мастилото ни
да увеличат!
Безвъзвратно
в зъбите
езика ви
затвори се.
Неуместни са
мистерии
и номера.
На народа,
на езикотвореца
калфата
и песнопоеца
умря.
И кадят,
опяват те,
търчи поета-поп
стари
погребални стиховце
да прочете,
тъпи рими
трупат
върху твоя гроб –
тъй ли трябва то
поета
да се почете?
Още
паметник
на вас не е отлят,
где тоз
бронзов звън
или гранитен ръб? –
а пред паметта ви
почват да вонят
жалки посвещения
и тъпа скръб.
Вашто име
в кърпички е разсополено,
с вашто слово
се лигави Собинов
и скимти
под мъртвата брезичка –
“Ни слова, о друже,
ни възди-и-и-шка”.
Ех,
да би се поговорило по-иначе
с този господинчо
Леонидчо Лоенгринчо!
Да се вдигне
скандалиста,
гроба си да пръсне:
– Аз не давам
да се кълчи тъй
стихът!
Да ги оглуши,
изсвирил
с пръсти,
майката им
да разплаче
този път!
Да се махне
таз бездарна сган,
ей богу,
да отплува
със сака издути
и тумбаци,
да офейка
в ужас
и самия Коган,
изпомушкал
всички
с пиките-мустаци.
Тоз боклук
ще оредей
тепърва.
Работи –
във всичко преуспей.
Обнови добре
живота
първо,
пък след туй
седни,
та го възпей.
Нашто време
трудничко е
за перото:
но кажете
вий,
осакатени твари,
где,
кога
и кой велик
в живота
е избирал
пътища
утъпкани
и стари?
Словото
е пълководец
на човека.
Марш!
Пред времето
далеч
се понеси.
А към дните стари
ветровете
нека
дърпат
само
нашите коси.
За веселия
не е сега
планетата отрудена.
Ще изтръгнем
радостта
от бъдните зори.
Да се мре –
това не е тъй трудно,
трудно е
живот да се твори.
В ПАМЕТ НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН
от Анна Ахматова
Човекът може и без болка към отвъдното
в жесток миг да си тръгне от света,
но на поета в Рус не му е съдено
по светъл път да стигне до смъртта.
Свиреп куршум без време му натрапва
предел, където ще го утешат,
или пък ужасът с космата лапа
изтръгва слънчевата му душа.