.

Защо обичаме себе си?

Ние сме свикнали да познаваме любовта само в междуличностните отношения, без да се замисляме какво означава да обичаме себе си. А както се оказва, според християнската етика любовта към себе си е първоначална и основна.

Обичайки се, ние обичаме Божия образ у нас, обичаме и другите хора, с които сме свързани кръвно. Следователно ние се обичаме както заради себе си, така и заради хората в Бога, които са не по-малко ценни от нас. Затова тази любов е безкористна и реална. Човекът трябва да обича себе си заради високото достойнство, с което Бог го е удостоил – да бъде Негов съработник.

Любовта към себе си се развива заедно с някои важни процеси, които протичат у човека. Азбучна истина е, че ние обичаме човек, когото познаваме. (Това не означава обаче, че ние не изпитваме състрадание или сърадване към непознати хора.)

Затова знанието, в нашия случай самопознанието, е първата сериозна предпоставка за любовта към себе си. То също е върховно изискване към нас. Всеки човек притежава знания за редица неща, дори в определени области ние придобиваме много задълбочени знания и ставаме добри специалисти. В същото време не познаваме достатъчно себе си.

Ако съпоставим знанията за себе си (за човека) със знанията в пряката си професионална област (изключение са биолози и лекари, но в определена насока), ще се смутим от нищожността на първите в сравнение с вторите. Според социологични проучвания, свързани с въпроси за битието на човека, участниците отговорят обикновено незадаволително.

Недостатъчното знание за себе си е слаб мотив за любов към себе си. А и от слаба любов не произтичат добри резултати.

Всъщност най-труден за познаване от всички наши обекти е човекът, но той е и най-голямото предизвикателство за нас.

Ако познаем себе си по-дълбоко, ще можем да разберем по-вярно хората, с които общуваме, и по-искрено ще се привържем към тях, ще ги обикнем. Самопознанието е много съществено и в процеса на богопознание. Психологията и етиката предлагат различни пътища – водене на дневник, самоналюдение, самооценяване, размисъл, самоизпитание, самопознание чрез сравняване с други хора и т.н.

Любов и самоуважение

Любовта към себе си е свързана и със самоуважението. Тази добродетел загатва за духовен финес на човека и за устойчива ценностна система. Обикновено изпитваме обосновано уважение към себе си, когато схванем по-ясно своята ценност и уникалност.

Самоуважението се обуславя също от нашата лична култура и морал и особено от почувстваната ни битийна връзка с Бога. Човекът е същество от висок ранг, сътворен от Бога и определен за безсмъртие. Тези достойнства пораждат уважение към човека и самоуважение.

Характерът на любовта към себе си може да бъде проверяван и коригиран посредством отношението на човека към тялото и душата му. Това отношение е много показателно. От известните възгледи по този въпрос ще приведем само християнския, в който се разкрива високата ценност на човешкото тяло.

В противовес на древни възгледи и религиозни учения (включително христянски крайности), според които тялото е само тъмница за духа и извор на греховност, християнството оценява тялото като най-съвършен инструмент на човешкия дух и храм на Бога.

Необикновено и неопровержимо потвърждение за ценността на човешкото тяло е въпръщението на Бог Слово. Иисус Христос прие човешко тяло, а след възкресението Си го възнесе обновено в духовния свят. След това събитие отговорността ни към тялото се завишава, пради което ние се грижим за него с по-голямо внимание. Отношението ни към тялото е показател за нашата култура и е израз на любов към себе си.

С не по-малка загриженост трябва да се отнасяме към душата – по-добрата същност на човека, с която ще продължим живота си във вечността. Под ръководството на родители и учители ние възпитаваме от най-ранни детски години духовните си способности – ума, волята и чувствата. Нашето интелектуално образование заема голяма част от времето ни и поглъща огромни сили – за да бъде по-добро прибягваме до помощта на най-добрите учители, добрата литература и изкуство.

Не по-малко продължително възпитаваме и чувствата си. Усилията ни да се научим на доброжелателство и уважение към другите се смятат за най-благородните в нашия живот. Макар да не можем да определим колко работа извършваме за образованието на душата и ума си, ние разбираме, че тя произтича от любовта ни към себе си и в същото време я утвърждаваме. Можем да смятаме, че грижите за тялото и душата ни са естествени прояви на тази любов.

Колкото и добре да разбираме характера на християнската любов към себе си, е необходимо да я разграничим от самолюбието и егоцентризма, които засягат достойнството на човека и умаляват величието му на същество, призовано да твори красота и добро и да служи на по-високи цели, вместо единствено на себе си.

Грехове против любовта към себе си

За нас е интересно да познаваме не само характера и значението на христянската любов към себе си, но и греховете против нея. Напълно естествено е човек да обича себе си, както е и нормално да нарушава тази любов.

Недостатъчната загриженост за нашето физическо и духовно здраве е първият грях. Както ни е известно, безгрижието и безразсъдството пораждат неприятни последици в нашия живот, особено в неговите по-късно периоди.

Неуважението към себе си в различните му форми е също тежко провинение. То засяга не само нас, но косвено и нашето семейство, приятелите и колегите ни. По-ярки белези на неуважение към себе си са алкохолизмът, проституцията и наркоманията. Тези пороци застрашават не само здравето на човека, но и неговата личност.

Най-тежкото провинение пред любовта към себе си е самоубийството, което продължава да озадачава мнозина. То винаги е съществувало. Представители на стоическата философска школа издигат самоубийството в героичен акт на мъдрите. Те смятали, че само глупавите умират от естествена смърт.

В днешно време песимисти също призовават в различни мащаби към бягство от действителността. Ние разбираме колко безумни са всички действия, които подтикват лабилните хора към самоубийство.

Християнството се обявява категорично в защита на човешкия живот и против всички песимистични учения. То квалифицира самоубийството като най-тежкото престъпление, което човек може да извърши. Чрез него самоубиецът прекратява своя живот, който Бог му е дал и благословил за радост, лишава семейството от себе си и оскърбява Бога.

Размисляйки върху самоубийството като най-противочовешкото деяние, ние не можем да избегнем причините за него. Истина е, че по-голямата част от тях остават неизвестни, защото самоубиецът не може да ни разкаже за тях след смъртта си.

Независимо от това специалистите са склонни да смятат за най-често срещана причина загубата на вяра в смисъла на живота и безнадеждността. Според Достоевски, ако човек би вярвал в безсмъртието на душата си и във вечния живот, земното му съществуване никога не би му се сторило нелепо и животът му не би изглеждал непоносим. Истински вярващият човек никога не помисля да прекрати живота си независимо от обстоятелствата, при които се намира.

Любовта към себе си е една от най-светлите ни прояви. Тя променя човека и го въздига. Любовта към себе си се отазява върху любовта ни към близките и приятелите, към Бога. Може би всички хубави неща в този свят започват именно от любовта на човека към себе си.

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев