.

И раят, и адът са в нас, и всички богове са също вътре в нас. Ние носим в себе си всички богове, всички небеса, всички светове.

Те представляват уголемени съновидения, а съновиденията са проявления в образ на енергиите в нашето тяло, които са в конфликт. Това представлява митът.

Джоузеф Камбъл е американски професор, писател, редактор и оратор.

Текстовете му са главно в областта на сравнителната митология, насочени към пространствата на митовете, особено мита за героя, на който и посвещава първото си значимо произведение „Героят с хиляди лица“.

Камбъл приема силно влияние от немската философия (Шопенхауер, Шпенглер), аналитичната психология на Карл Густав Юнг, творбите на Джеймс Джойс и Томас Ман.

Оказва значително въздействие върху американската популярна култура от втората половина на 20 век.

Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота така, че нашето преживяване в чисто физически план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването.

Твоят личен смисъл е в това, че съществуваш. Всички ние сме толкова улисани непрекъснато да правим нещо и да преследваме цели извън нас, та забравяме за духовните стойности вътре в нас, а само екстазът от факта, че живеем – това е, за което става дума.

Добродетелите на миналото са пороците на настоящето. И обратно – много от онова, за което се смяташе, че са пороци на миналото, се превръща в необходимост на настоящето. Моралът трябва да догонва нравствените нужди на действителността и да не изостава от тях – тук и сега. А именно това ние не правим.

Главата е орган, който модулира съзнанието, насочвайки го в определена посока или към определена цел. Но съзнанието съществува в тялото. Целият одушевен свят получава нужната му информация посредством съзнанието. Според мен съзнанието и енергията са някак едно и също нещо. Там, където е налице жизнена енергия, има и съзнание. Няма съмнение, че растителният свят притежава съзнание. И когато живееш в гората, както аз съм живял като малък, можеш да усетиш тези различни видове съзнания, които общуват помежду си. Съществува растително, както и животинско съзнание, а ние участваме и в двете, разменяйки информация. Например ядеш определена храна и жлъчката ти знае дали в нея има нещо, което трябва да обработва. Целият този процес е съзнание. Да се опитваме да го обясним по чисто механичен начин няма смисъл, защото нищо не ще се получи.

Гласът на спасението идва от дъното на пропастта. Най-черният миг е мигът, в който се появява истинското послание за промяна. В този най-черен миг се ражда светлината.

Не е нужно да се отклоняваш много от познатата пътека, за да се озовеш в безизходица. Именно тази дързост да посрещнеш изпитанията и да въведеш нов сбор от възможности в света на обяснимите преживявания, за да могат и други хора да ги последват и преживеят – това се нарича героизъм.

Всичко започва от греха – с друхи думи, това придвижване от зоната на митологичното блаженство в Райската градина, където няма време, където мъжете и жените дори не знаят, че са различни едни от други. Те всички са просто същества. Практически богът и човекът са също идентични. Бог влиза привечер по хладина в градината да се поразходи там, където са и всички останали. Но ето че и двамата отхапват от ябълката – познанието за противоположностите. И тогава разбират, че са различни, и мъжът и жената покриват срамните си части. Преди това те не са гледали на себе си като на различни. Мъж-жена се превръща в първата опозиция. Втората опозиция е човек-Бог. Добро-зло е третата. Първичните опозиции обаче са тези между двата пола и между човек и Бог. Чак след това идва идеята за добро и зло в света. И така, може да се каже, че Адам и Ева са изгонени от Райската градина на безвремието и единството само защото са прозрели двойнствеността. Тъй като да навлезеш в света, означава да го възприемеш според принципа на двойките от противоположности. Така се действа в този свят.

В своята същност човешката душа е една и съща в целия свят. Душата е вътрешният опит на човешкото тяло, който в същността си е един и същ за всички човешки същества, тъй като те имат едни и същи органи, едини и същи инстинкти, едни и същи импулси, едни и същи конфликти и страхове.

Онова, което търсим, е да изживеем света по начин, който ще ни открие трансценденталното, което, от една страна, изпълва света, а, от друга – формира нас. Това е, което хората искат. Това е, което душата жадува.

Религията е своего рода втора майчина утроба. Тя е призвана да доведе това изключително сложно нещо – човешкото същество – до зрелост, което означава да може то да се самомотивира и да действа самостоятелно.

По един или друг начин всяка религия е вярна. Вярна е, ако се възприема метафорично. Ала когато се вкопчи в собствените си метафори и започне да ги тълкува като факти, тогава положението става лошо. В религиозните традиции метафората обикновено се отнася до трансценденталното, което не съществува в буквалния смисъл. Ако смяташ, че метафората е самото обяснение, това е все едно да отидеш на расторант, да поискаш менюто и като видиш, че там пише „бифтек”, да заръфаш хартията.

Твоят вътрешен духовен свят е светът на твоите изисквания и енергии, на твоята структура и възможности, с които се явяваш пред външния свят. А външният свят е полето на твоето въплъщение. В него ти се изявяваш. Трябва да тласкаш напред и двата свята.

Човек е нещо повече от това, за което се мисли. В човека има измерения и възможности за реализация, както и съзнание, които остават неизползвани, защото не фигурират в представата му за самия него. В човека има много повече широта и дълбочина, отколкото той смята. Това, с което живее, е само малка частица от истинските му възможности, от истинската му широта и дълбочина. А тази широта и дълбочина могат да бъдат достигнати. И когато веднъж човек ги достигне и изживее, тогава очите му се отварят и той разбира, че всички религии говорят за едно и също нещо.

Метафората е маската на Бога, с помощта на която се изживява вечността.

Разликата между свещеника и шамана е в това, че свещеникът е длъжностно лице, чиновник, докато шаманът е човек с духовни изживявания. В нашата традиция по-скоро монахът е онзи, който милее за духовното, докато свещеникът е човек, изучил се, за да служи на обществото. Католическите монаси се разбират безпроблемно с будистките монаси, но висшите духовни санове и в двете религии са тези, които не могат да намерят общ език помежду си.

из „Силата на мита“