.

Когато не споделяш мислите си с някого другиго, мислите ти започват да си те поделят помежду си.

В един определен момент във времето загубих живота си и живях без него през последните четирийсетина години. Като човек, озовал се в такова положение, стигнах до извода, че животът е много по-ограничен, отколкото си мислят онези, които са се озовали във водовъртежа му. Светлината блясва в човешкия живот само за най-кратък миг, вероятно за броени секунди. Ако тази светлина помръкне, без да си успял да доловиш откровението, което тя съдържа, втори шанс няма. Вероятно ще ти се наложи да изживееш остатъка от живота си в безнадеждните дълбини на самотата и съжалението. В този сумрачен свят вече не се стремиш към нищо и не очакваш нищо. Носиш в себе си само изсъхналия труп на онова, което е трябвало да бъде.

Не мога да понасям кухите хора. Не мога да ги търпя и когато ми се изправят пред очите, съм в състояние да изрека неща, за които после да съжалявам.

Затвориш ли очите си, нищо няма да се промени. Нищо няма да изчезне само защото не виждаш какво става. Истината е, че когато отвориш очи, нещата ще са се влошили. Такъв е светът, в който живеем. Затова дръж очите си отворени. Само страхливецът затваря очи.

Свят без любов – това е като вятърът от другата страна на прозореца. Нищо не го докосва, нищо не му вдъхва живот.

По-рано си мислех, че хората порастват от година на година, някак постепенно. Оказа се, че не е така. Човек става възрастен изведнъж.

Когато излезеш от бурята, няма да бъдеш същия човек, който беше, преди да влезеш. Точно за това е самата буря.

Ако не можеш да го разбереш без обяснения, няма да го разбереш и с обяснения.

Когато някой много упорито се стреми към нещо, не успява да го постигне. А когато непременно иска да избегне нещо,то обикновено го застига.

Прегръщайки се, ние поделяме помежду си страховете си.

Колкото и силно да се опитваш да противодействаш, когато си болен – боли.

Необходимо е да позволяваш на чувствата ти да излизат от теб. Става по-лошо, ако не го правиш. Тогава те се натрупват и закърняват. А накрая – умират.

Спомените стоплят човека отвътре. И в същото време го разбиват на парчета.

Когато дълго се взираш в морето, хората започват да ти липсват, а когато дълго гледаш около себе си хората, започваш да тъгуваш по морето.

Често се случва така, че най-важните неща на този свят започват като нещо съвсем незначително.

Да се движиш с всички сили в погрешна посока е по-лошо, отколкото изобщо да не се движиш.

За каквото и да мечтаят, колкото и далече да отидат, хората не могат да бъдат друго, освен себе си.

Сърцата на хората са като дълбоки кладенци. Никой не знае какво има на дъното им. Можеш само да предполагаш по онова, което от време на време излиза на повърхността.

Изгубени възможности, пропилени шансове, чувства, които никога няма да се върнат – всичко това е част от усещането да си жив.

Ако всичко се случва точно по начина, по който на теб ти се иска, животът ще стане крайно безинтересен.

Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.

„Гардиън“ го определя като един от най-големите съвременни романисти. Роден е в Киото, Япония, баща му е будистки свещеник, майка му – преподавател по японска литература.

За да се издържа работи в музикален магазин за плочи, след което отваря джаз-бар. Започва да пише проза на 29 години, бързо постига успех и затваря джаз-бара.

Романите му са наситени с хумор и сюрреалистична атмосфера, и в същото време се отклоняват към теми като самотата и отчуждението. „Хроника на птицата с пружина“ е романът, който литературната критика най-често цитира като най-високо постижение в творчеството на Харуки Мураками.