Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радостта на пребиваването със своите братя в Христа.

Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито слова, напоени с благодат, са извели хиляди млади хора от душевната криза.

Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов.

Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие.

Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието.

Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот.

Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.

Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките ѝ възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение.

Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие.

Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

Мнозина идват, за да намерят покой в манастира, но това не означава, че те с лека ръка разкриват своята душа. Те могат да се разпознаят по външния вид.

Нещастният човек е човек без сияние в погледа. Той е подтиснат, прегърбен, мрачен и често агресивен.

Когато човек е недоволен от себе си, е агресивен.

Той е като ранен звяр, който страда, опасен е и не дава да му се помогне. Но в болшинството от случаите зад насилието не се крие злоба, а страдание.

Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.

Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие.

Депресия на първо място означава отсъствие на любов.

Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог. Обаче дори и хората да предават, тъй като са немощни, то Бог е единственият, Който не предава никога.

Все пак е много трудно да се достигне такава мяра на взаимоотношение с Бога, без да имаме отношения с хората.

Ние се нуждаем от потвърждение от страна на себеподобните, че не сме безполезни в този свят.

Затова е невъзможно избавлението от депресията без тази безусловна любов, която не търси нищо в замяна, която не съди и не обвинява, а приема и успокоява.

Любовта е единственото спасение.

Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше.

Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха.

Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека.

Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите.

Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз.

Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива.

Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно.

Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се чувствам отново толкова самотен.

Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли.

Да го чакаш вкъщи с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му дадеш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, за да не изстине, когато заспи?

Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш.

Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората.

Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога.

Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са.

Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват.

Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация, защото крайните неща не могат да удовлетворят душата.

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава.

Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш.

Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, трябва да се събират, за да бъдат подарени.

Материята е нужно да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите добри и щедри постъпки.

Човекът, когато се пресилва да натрупа материя с егоистична цел, да събере имущество, просто го изземва от неговия естествен оборот –да бъде на служба във взаимоотношенията между хората.

Но материята е винаги една и съща, тя не се умножава.

Удивително е, когато се замислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, както и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Един и същи дар за всеки от нас.

Съществува едно извратено, меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – да се наслаждаваме на някакви страдания само защото те засягат в нас нещо от другата страна на инстинктите, дават на човека да почувства своята душа жива и вибрираща.

Неспособни да поемат по спасителния път на радостта (което предполага извършването на добродетелите), те избират удобния път на неспасителното страдание, което ги обрича на това, во веки да не излязат от това състояние.

Да изпитваш удоволствие от болката, това е аномалия на душевното развитие. Това е удоволствие, не радост!

Това услаждане от страданието е също способ за самоутвърждаване на слабите хора.

Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма на изход от анонимност, потребност от съчувствие, това е несъзнателно измолване на внимание.

Предпоставката, че трябва да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешна и поражда твърде много фрустрации, защото хората встъпват в състезание с нереален, утопичен модел.

Животът – това не е постоянно щастие, също както не е и постоянно усилие.

Животът е преплитане между страдания и радост, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, обязаност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия починал.

Обсебеността от щастие на всяка цена е пагубна. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени.

Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб.

Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

Ако премахнем жизнените тежести и усилия, то ще отстраним и радостта.

Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш възможността да се самореализираш.

Само опитите, платени с дискомфорт, оставят следа в съществото на човека.

Мислейки за ползата, която получаваш, ти вече не гледаш със страх на трудностите и страданията в живота. Ако погледнеш на състоянието на нещата от гледна точка на вечността, то от този свят ние ще излезем само с това, което сме станали.

Че животът на едни е много тежък, не е поради това, че животът е такъв само по себе си, а поради това, че те не са разположени да виждат и светлата страна на жизнените трудности.

Затова главното е да намериш смисъла на всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш.

Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш сила и невъзмутимост, за да вървиш напред с изправена глава.

Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи.

Ако човекът не се сблъскваше със страдания, той би бил крайно повърхностен.

Само жизнените изкушения го заставят да мисли по-дълбоко.

Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество.

Не трябва да се боим от страданието.

Страхът от тежките жизнени изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме нещо повече от това, от което сме.

Трябва да имаме мъжество да мислим за по-величествен живот.

Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си по-горе от нашите страхове и немощи.

източник: https://pravoslaven-sviat.org