.
Трагизмът на човешкия живот е не толкова в конфликта на доброто и злото, а в конфликта на положителните ценности. В името на свободата човек може да пожертва любовта, в името на социалната справедливост – да пожертва свободата и т.н. – Николай Бердяев
През последните две десетилетия учените в областта на социалните науки представиха доста мрачна картина на силата на моралните разсъждения.
За да обяснят защо хората се разминават толкова дълбоко по етични и политически въпроси, специалистите излизат с твърдението, че те систематично пренебрегват доказателствата от експерти и се доверяват все повече на чувствата си, отколкото на разума си.
Ако са верни, тези заключения, то последствията биха били доста сериозни и депресиращи.
Защо политиците например трябва да разчитат на логика или научни доказателства, ако хората рядко разсъждават по морални и политически въпроси?
Според този песимистичен възглед повечето от нашите морални съждения произтичат от автоматични, несъзнателни и афективни реакции.
Когато изпитваме отвращение към някого, нашето отвращение е това, което ни кара да осъждаме дадено действие.
И обратно, според тази теория, моралните разсъждения рядко формират нашите съждения, а по-скоро служат за оправдаване на нашите емоционални реакции постфактум.
В едно проучване от 2005 г. изследователите хипнотизират участниците, за да се отвратят от на пръв поглед безобиден акт, в който ученик се опитва да подбере популярни теми за училищни дебати.
След това участниците са попитани колко морално погрешни са действията на ученика.
Хипнотизираните оценяват действието като морално по-лошо от останалите участници, които не са подлагани на хипноза.
Изследователите съобщават, че отвратените участници не са могли да дадат убедителни причини защо действието на ученика е било погрешно.
Размишлявайки върху своите открития, изследователите стигат до заключението, че откритията илюстрират как „разумът е и би трябвало да бъде роб на страстите“, както пише философът Дейвид Хюм в „Трактат за човешката природа“ (1739-40).
Всъщност, ако самото чувство на отвращение може да доведе до морално осъждане, разсъжденията в най-добрия случай ще играят само поддържаща роля.
Но дали тази песимистична перспектива е правилната? За да подредим мястото на разума в човешкия морал, ни е необходима известна яснота какво точно имаме предвид под морални разсъждения.
Философът Джонатан Адлер във встъпителната глава на редактирания от него 1000-страничен том „Reasoning“ (2012) два следната дефиниция: „преход в мисълта, при който някои вярвания (или мисли) дават основание или причина да се стигне до други“.
Моралните разсъждения са специфичен вид разсъждения, чрез които нравствени принципи дават основания за морални съждения.
Нека помислим върху следната илюстрация: „Мисля, че умишленото нараняване на другите обикновено е погрешно (морален принцип) и вярвам, че моят приятел умишлено е наранил някого (убеждение). Ако тази комбинация от принцип и убеждение ме накара да преценя, че моят приятел е направил нещо нередно, ще се занимавам с морални разсъждения“.
Имайте предвид, че тази дефиниция не изисква разсъжденията да бъдат съзнателни или бавно протичащи. Всъщност повечето изследователи, които изучават разсъжденията вярват, че те могат да бъдат както бавно, така и бързо протичащи, както съзнателни, така и несъзнавани.
За да попитаме дали хората разсъждават по морални въпроси, трябва да отговорим на други два.
Първо – какви видове морални принципи и убеждения поддържат хората изначално?
И второ – формират ли хората морални съждения въз основа на тези предишни принципи и вярвания – тоест, хората формират ли морални съждения, които се привеждат в съответствие с техните морални принципи и убеждения?
Оказва се, че го правят, от изненадващо млада възраст.
В продължение на десетилетия изследванията върху деца – за разлика от изследванията върху възрастни – до голяма степен стигат до извода, че участниците разсъждават по морални въпроси. (Странното е, че психологическите изследвания често изобразяват децата по-благосклонно, отколкото възрастните.)
В едно класическо проучване от 80-те години на миналия век изследователите интервюират деца от 6 до 10 години в Съединените щати. Те задават няколко измислени морални нарушения: например дете, което избутва друго дете от горната част на пързалка.
На въпроса защо бутането е грешно, децата обикновено обясняват, че това може да причини болка. Съответно повечето деца казват, че натискането би било грешно, дори ако възрастните са дали разрешение.
Тоест децата възприемат принципа, че бутането е погрешно, тъй като причинява вреда и, в съответствие с този принцип, преценяват, че не е редно да го правят, независимо дали възрастните са дали разрешение или не.
Един различен модел на разсъждение се появява, когато изследователите интервюират деца за нарушения на социалните норми, например когато едно дете вечеря с пръсти.
В интервютата децата обикновено обясняват, че това е грешно, защото противоречи на забраните или традициите на възрастните.
Съответно повечето деца казват, че яденето на вечеря с пръсти няма да е нередно, ако възрастните дадат разрешение. Тук децата изразяват принципа, че храненето с пръсти е погрешно, доколкото нарушава социалните норми – и в съответствие с този принцип преценяват, че храненето с пръсти е ок, когато няма социални норми срещу него.
Както за морални, така и за социални нарушения, децата разсъждават като правят преценки въз основа на своите общи етични принципи.
Стотици проучвания показват, че децата формират преценки въз основа на процеси на морални разсъждения.
Деца на възраст от три до четири години смятат, че удрянето или кражбата е погрешно, защото нарушава основните морални принципи.
Децата участват в подобни разсъждения не само за измислени истории, но и за конфликти в реалния живот. Преценките на децата стимулират действия и емоционални реакции, когато възприемат морално нарушение.
В едно проучване тригодишни деца протестират енергично, когато кукла се опита да унищожи картина, която друга кукла е нарисувала. Повечето деца протестират срещу моралното нарушение, например като казват на разрушителната кукла да спре.
Накратко, знаем, че от предучилищна възраст нататък децата формират морални преценки, основани на морални принципи, които могат да формулират. Следователно те се занимават с морални разсъждения.
Способността за морални разсъждения продължава да се развива, докато децата растат. До юношеството те могат да разсъждават по много сложни морални проблеми, като неравенството в обществото или дилемите за живота и смъртта.
Преди няколко години при провеждане на експеримент са интервюирани юноши и възрастни за поредица от дилеми, известни като „дилемата с влака“.
В този казус, е зададена следната ситуация – вие стоите на пешеходен мост, обхващащ влакова релса, до непознат човек. Отклонил се влак се движи по коловоза към петима железничари, които ще бъдат убити, освен ако не се намесите.
Единственият начин да спасим петимата работници е да изтласкаме непознатия от пешеходния мост и да се качим на коловоза, който би спрял влака, спасил работниците, но убил непознатия. Добре ли е да избутате непознатия на релсите?
Повечето участници преценяват, че не би било добре да жертват непознатия. Преценката, че е погрешно да се жертва един живот, за да се спасят пет други, изглежда ирационална за много учени.
Психологическите и невронаучни изследвания на дилемата с влака разкриват, че моралните съждения се основават на автоматични емоционални реакции.
И все пак малко проучвания директно изследват дали хората разсъждават относно дилемата с влака.
Анализи на отговорите, които дават подрастващи и възрастни предлагат обширни доказателства за морални разсъждения относно дилемата с влака.
Поразителна черта на разсъжденията на участниците е способността им да балансират конкуриращите се морални принципи.
Участниците, които преценяват, че би било погрешно да жертват непознатия, за да спасят петимата работници, не пропускат да преброят броя на участващите животи.
По-скоро те решават да дадат приоритет на другите морални принципи.
Много участници смятат, че е погрешно да вкарват невинния непознат на моста и да се окажат в ситуация на смъртна опасност.
Един участник обясява, че би било погрешно да „убием този човек, който не е железопътен работник, който няма нищо общо с железопътни линии или влакове“.
Последващо проучване показа, че преценките на участниците наистина се ръководят от морални разсъждения за невинност. Когато непознатият на пешеходния мост не се възприема като невинна жертва, а човек, който първоначално тръгва от влака, повечето хора смятат, че би било добре да го блъснат, за да спасят петимата работници. Участниците формират преценки въз основа на изразените им морални принципи.
Способността ни да разсъждаваме относно конкуриращите се морални принципи се развива от детството до зряла възраст. Но способността да формираме морални преценки въз основа на принципите, които твърдим, че подкрепяме, е очевидна от предучилищна възраст.
Понякога нарушаваме утвърдените ни принципи, а понякога нарушаваме един морален принцип, за да уважим друг.
И все пак принципите за това как трябва да се отнасяме към другите остават мощно ръководство за нашите морални преценки, емоции и действия през целия живот.
Какво ще кажете за всички емпирични доказателства, че хората подхождат повече интуитивно отколкото разумно?
Оказва се, че въздействието на интуициятавърху моралните съждения варира от малко до несъществуващо. Дори ако отвращението ви кара да преценявате моралните нарушения малко по-строго, никакво отвращение не може да ви накара да прецените, че спасяването на давещо се дете е грешно.
Други критици твърдят, че проучванията, които имат за цел да покажат, че възрастните не са в състояние да обяснят своите морални преценки – така нареченото „морално онемяване“ – страдат от методологични ограничения.
Когато тези ограничения биват премахнати, изследователите откриват малко или никакви доказателства за морално онемяване. И накрая, въпреки че емоциите са неразделна част от моралния ни кодекс, емоциите и мислите се оказват по-преплетени, отколкото някога са предполагали изследователите.
Песимистичните възгледи на моралните разсъждения се стремят да обяснят защо хората не са съгласни по отношение на морални и политически въпроси, като имиграцията или абортите например.
Предполага се, че хората не са съгласни, защото имат автоматични емоционални реакции, които са нечувствителни към разума.
Наред с разсъжденията обаче могат да възникнат и морални разногласия и емоции.
Изследванията на моралните разсъждения предлагат алтернативни обяснения за подобни спорове. Един основен принос за това са различните фактически вярвания, които стоят в основата на моралните разсъждения.
Зрителите на Fox News са изложени на драматично различни факти, отколкото зрителите на CNN. (За съжаление, популяризирането на невярна информация може да бъде доходоносно както от финансова, така и от политическа гледна точка.)
Тези убеждения имат последици, които информират за нашите морални и политически разсъждения. Ако наистина вярвате, че стената на границата с Мексико ще бъде от голяма полза за работните места и превенцията на престъпността в САЩ, вероятно ще прецените стената по-благоприятно, отколкото ако смятате, че стената би била не само нехуманна, но и неефективна.
Вторият принос за разногласията е начинът, по който хората преценяват конкуриращите се принципи. В дебатите за абортите защитниците на „правото на избор“ и защитниците на „правото на живот“ признават стойността на нероденото дете и на благосъстоянието на майката.
Разногласието не е свързано с това дали тези две конкуриращи се съображения са морално значими, а за това как да ги балансираме едно срещу друго.
Изследванията върху развитието на моралните разсъждения могат да хвърлят светлина върху това как хората дават приоритет на моралните принципи, докато преминават от детството към зряла възраст.
Признаването на значението на морала, а не само на емоциите, предлага отправна точка за взаимно разбиране.
Въпреки неизбежните ни разногласия, хората проявяват споделена способност за морални разсъждения от забележително ранна възраст.
Без този капацитет понятията за човешки права и социална справедливост биха били невъобразими.
Но с тази способност онова, което Мартин Лутър Кинг нарича „дъгата на моралната вселена“, може бавно да продължи да върви на зигзаг към справедливостта.
Автор: Аудун Дале – доцент по психология в Калифорнийския университет.
