.

“Твърде добре знаех неписания закон, че почнеш ли да плачеш – край! Особено когато имаш твърде много причини за плач.“ – Херта Мюлер

Кога човек бива изпратен в изгнание? Трябва ли да бъдете в смъртна опасност, за да бъдете признати за изгнаник?

Има много причини да напуснете страната си и те не могат да бъдат ограничени само до политическо преследване. Ефектите на изгнанието върху изкуствoто са толкова различни, колкото и причините.

Представата за това да бъдеш „у дома“ има и своята противоположност. Немската дума за родина, Heimat, означава нещо, което не можете да понасяте, но и не можете да напуснете. Можете да го напуснете с краката си, но го носите навсякъде в главата си – защото са се случили много неща, а и всички трудни моменти, през които сте преминали, са твърде много, за да бъдат игнорирани. Независимо от това дали ви харесва или не, тази глупава родина ще ви придружава и измъчва, дори и там, където сте отишли, за да спасите живота си.

Историята на изгнаничеството винаги е била такава – никога не се връщате по начина, по който сте напуснали. Не защото не искате, а защото се е наложило да се промените на мястото, където сте отишли, за да подредите живота си, за да знаете какво правите със самите себе си. Връщате се, но нещата са вече прерязани, нишката не съществува, не можете да продължите. Може би това е илюзия, а може и да е завист. Не става дума за мен, изгнаничеството е огромна загуба за всяка страна. И обикновено именно хората с вътрешна непокътнатост, онези, които не могат да понасят повече, чувствителните, са тия, които напускат първи.

Език, територия и конфликт доминират в творчеството на лауреата на Нобелова награда Херта Мюлер. Произведенията й са силно повлияни от нейния опит в дълбините на диктатурата, държавния терор и живота в изгнание.

Ако 99,99 процента от населението, което и да е население, не бяха участвали в диктатурата /като или са вършили каквото им се е казвало, или са си затваряли устата, или са се затваряли в себе си/, тази диктатура не би могла да съществува.

Херта Мюлер е родена през 1953г. В Румъния, Ничидорф, немско село в румънския Банат, където част от германското малцинство се установява през 18-ти век, а историята на семейство й отразява сътресенията на войната и разселването.

Подобно на много други, баща й е доброволец за SS по време на Втората световна война. Майка й, както и хиляди други етнически германци е била депортирана в принудителен трудов лагер в Съветския съюз след войната.

След като учи немска и румънска филология, писателката Херта Мюлер работи като преводач във фабрика за машини. Тъй като отказва да сътрудничи на секретните служби на режима на Чаушеску, тя бива уволнена през 1979 г.

От този момент нататък репресиите, заплахите и клеветите стават част от нейното ежедневие.

Човек може да се защищава срещу нападения; срещу клеветата ние сме безсилни. Клеветата натъпква човека с боклуци, човек се задушава, защото не може да се съпротивява.

В края на 70-те и началото на 80-те години Мюлер е част от активистка група за действие на Банат, която е в опозиция на режима на Чаушеску.

Всяка диктатура се състои от онези, които създават страх и от другите, които го изпитват. Създатели на страх и хранещите се със страх.

Първите й публикации са направени през това време, което води до ожесточени противоречия дори сред нейните сънародници – румънско – германско малцинство, наричано банатски шваби.

Още в първата си творба Мюлер описва живота, белязан от климат на потисничеството в малко немскоезично село в Румъния. Впоследствие тя вече няма право да публикува в Румъния и многократно е обект на разпити, обиски и заплахи.

През това време тя изкарва прехраната си като учителка в детска градина и преподава немски.

В един момент работех в една детска градина. Децата трябваше да пеят националния химн, който ставаше все по- и по-дълъг. Колкото по-зле ставаше страната, толкова повече куплети те прибавяха към националния химн.

През 1987г. Мюлер напуска Румъния и заминава за Германия, която своя стъпка сама определя като отиване в изгнание. При разглеждане на темата за изгнанието авторката многократно пледира за визуализация на преживяванията в изгнание в публичното пространство. Определено тема, която я вълнува и има своето отражение в творбите й.

Насилието, загубата на достойнство и бездомността преминават през почти всички текстове на писателката, създавайки форма на „изкуство на паметта“, в която документалната обективност и поетичният език се допълват.

Според Херта Мюлер животът и писането не могат да се разглеждат като отделни един от друг компоненти.

Израснала под режима на Чаушеску, произведенията на Мюлер блестящо представят мрачната, дори банална природа на тоталитарното общество.

Само когато човек беше преследван, той или тя се считаше за личност, защото думата „личност“ беше ругатня. Заради „несъвместимост с колектива“ дори следваше уволнение. Индивидуалното не можеше да съществува, нито дори в облеклото на хората. Във всички магазини висеше еднаквостта на грозотията. Два-три модела за всеки сезон, квадратни и вдървени, в прашно-сиви цветове.

Диктатурата означаваше прогонване на всякаква красота, във всички области на живота. Защото красотата е своенравна, отделна и многообразна.

Нейните образи са поразително различни и същевременно кошмарни. Тежестта на това, което не може да се изкаже сякаш се излива по разказвателната линия.

Характерното скрито шумолене на разговор между фрагментите бавно разкрива огромността на цялото.

Автобиографичните преживявания от времето на режима на Чаушеску оказват силно влияние върху цялостното творчество на писателката.

Когато депортираните германци се завръщат по домовете си, политическият климат оказва такова влияние на събитията, че тяхната история трябва да се прошепне, ако изобщо се разкаже.

Хиляди са починали, сред които и приятели на майката на Мюлер. Както писателката казва „Депортациите бяха тема табу, защото те припомниха фашисткото минало на Румъния“.

Повече от 50 години по-късно тя започва да оспорва това насилствено мълчание, като разговаря с бивши депортирани от собственото си село и особено чрез продължителни разговори с поета Оскар Пастиор за годините му в съветски лагер за принудителен труд.

Потресът от жестокостта на политическите репресии води Мюлер в сътворяването на тази великата съвкупност от думи, която позволява на езика да се изправи срещу потисничеството.

Особено красноречиво е представено отношението и в романа „Ангелът на глада“, който за съжаление не е преведен на български.

Творбата е разказана от името на 17-годишния Лео Ауберг, който просто открива своята сексуалност като нещо „странно, безсрамно и красиво“. Срещите на Лео с мъже по беседките в парка и в Нептуновите бани биха го приземили в затвора или наказателната колония, ако бъде хванат.

Вместо това поради немската си етническа принадлежност, името му така или иначе е в списъка и той трябва да бъде депортиран в лагер за принудителен труд.

Страданието на един човек, самият живот, е най-ценното нещо.

Всеки човек и всяко нещо си имат свое пространство и време. Това е природен закон. И затова абсолютно всичко на този свят има право на съществуване.

Момчето си прави куфар от калъф за грамофон и го пълни с „Фауст“, том с поезия, афтършейф, чорапи, бургундски копринен шал. Всеки елемент е неслучайно подбран. Всеки не само има значение за оцеляването, но както във всички художествени превъплащения на Мюлер, всеки обект притежава сила, която постепенно ще се разкрие. Това, което бабата на Лео му дава са няколко думи: „Знам, че ще се върнеш“.

В коридора баба каза: ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ. Взех това изречение с мен в лагера. То се превърна в мой съучастник. И понеже се върнах, мога да кажа: такова изречение поддържа човек жив заедно със съкровищата му – малките, на които пише „ето ме тук”, по-големите, на които пише „помниш ли” и най-хубавите обаче, на които ще пише „там бях аз”. Но междувременно знам, че върху моите съкровища е написано: ОСТАВАМ ТАМ. Че лагерът ме е пуснал да се върна вкъщи, само за да прочета, че на моите съкровища пише: ОТТАМ НЯМА ДА СЕ ИЗМЪКНА.

„Да оцелееш обаче е сложно и понякога ужасно нещо“ казва Мюлер.

Лео е предаден на свят, който онези, които са останали, не могат да разберат, нито могат да осъзнаят неговата мъка, разединение и ярост, когато се връща у дома пет години по-късно.

Наследствата на диктатурата са една купчина зависимости. Новата свобода само ги припокри, но те никога не са изчезвали. Диктатурата си отиде, но социалните синапси се обаждат отново и правят лабилни източноевропейските страни с техните млади демокрации.

Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.

В своя роман „Страната на зелените сливи“ героят на Мюлер се хвърля от високия прозорец на транзитно общежитие, шест седмици след емиграцията от Румъния във Франкфурт. Или може би е тласнат.

Във всички случаи мечтата за бягство се оказва илюзия. В „Ангелът на глада“ фактът, че Лео се е върнал от лагера, е „удар на осакатен късмет“. Той не е свободен и го знае. Разказът за неговата приказка във всичките й сложни и окаяни детайли е може би единственото, което го съживява.

Херта Мюлер печели редица литературни награди, а през 2009г. става носител Нобелова награда за литература.

Политически значима е нейната кампанията за създаването на „музей в изгнание“, за да си спомним писателите, принудени да напуснат Германия от нацистите.

Активната й позиция в различни аспекти на обществения живот в Европа днес, представя Мюлер като една изключително значима, нестандартна и заразяваща със себе си личност.

Свободата, беше казал веднъж големият полски режисьор Анджей Вайда, е нещо, от което някои имат нужда, а други не. Носителите на страх от някогашното време нямаха нужда от нея. Днес те са поддръжници на новите създатели на страх.

Да, свободата е нещо, от което някои имат нужда, а други не. А освен това тя е нещо, от което някои се страхуват, а други не. Не бива да гледаме на нея като на нещо, подразбиращо се от само себе си. Инак тя може да ни бъде открадната.

Мълчанието около шията е различно от мълчанието в устата.