Не си товарна гара за щастие. Отрежи пъпната връв на всяко ненаревало се “по-добро”, издуващо кошмара като тумор.
Не трябва да пасваш в ничия прогнила рамка, да рониш оправдания и поддържаш раздумки. Само и само, да, понеже, нали. И накрая – затворник във влажни очи, стражари на отровата зад тях.
Притежавате ли трескав поглед и побъркан стомах. Може би у вас ръмжи човекът-парадокс, раздробил се в името на съвършенство, без да напои душа с полученото.
Дебне ли ви фрустрацията от всяка крива стъпка, кухо съчувствие, шелдънска прегръдка, поет през зъби дъх. Ти как си, не съм те виждала отдавна, аз иначе съм си добре.
Мхм. Колкото ококорено сираче, препиращо да те погали с импулс по-къс от надеждата си. Неловките думи често са дело на сърца, сковани от жажда.
Личните ми врагове са празнотата и безсмислието, а дилърът – предстоящото вълнение.
Иначе съм добре.
Понякога. Когато морето полюшва тялото ми и прясно родената вяра разплисква вълните ужас. Но най-вече когато съдникът у мен се разтопи в случаен огън като нервен смях в целувка.
Фалшът шепне нахално през ъгълчетата на устните ми. Радостта е така пъргава и мъничка, злосторник, шмугнал се в тъмното в търсене на одежда.
А безсилието едва се побира на железния си трон, въоръжено с нихилизъм.
Ако ви се струва, че всички са щастливи, безгрижни и успяващи, а вие сте неук родител и партньор (на себе си), сплав между ЕСЕ, Cena?1 и антиваксърски въпроси в бгмама. Ако боравите с гласовете в ума си ала Слави Трифонов – преекспонирана епичност на цената на душевен гърч.
Сетете се бързо за вайръл клипчето на човечеца, дето не вдява в каква посока да си завърти куфара, за да го пъхне над седалката в самолета, но три часа се бори да превъзпита човешкото разбиране за обем и форма. Ей това съм аз.
Само дето куфарът се отваря и от него потича скъп грях и евтино лицемерие над главите на отегчени пътници.
Ако сте девата от гуаделупе, Ваня Костова и лейди Даяна без почивен ден. Всичко що е добро и свято, и почти безкористно. То дано да позволите на Нетфликс ви отведе до “WId Wild Country”, за да задере туй съмнение, че най-прокламиращите мир и свобода, (май са) алчни и безскрупулни негодници някъде зад лустрото на чистите си дела.
А ако Асцендентът и Луната са ви във Водолей и де що е въздух съдържате, трябва да ви доверя, че излизането на емоция от вас ще е сухо раждане със злобна акушерка-новобранец.
И колкото и равномерно да напъвате, молитви да редите и с гъвкава тъкан да сте дарени, шевовете ще са повече от бръчките от сепнат ужас по лицето на мъжа ви.
Ще израстете като бузесто, еуфорично, мигопоклоническо бедствие, което живее за гондоли, щастлив вой и безусловност. И смъртта ще ви прилапа, докато го лъжете, че ще му ги осигурите.
Все си мисля, че най-дълбоко желаното, противно на очакванията, не е свободата, любовта или успехът. А триумфът на облекчението.
Може би хората са най-красиви именно в тези три секунди, когато всичко престава да съществува и се ражда едновременно, там, в най-истинското, ревниво пазено Аз.
Бог е развален телевизор, придобил звук и картина от нищото и за малко. Колкото да ти зашепне „Дишай!“
Струва ли си? Вцепенена вяра и блясък в замяна на шепичка доверие. Контролът бил обратното на любовта, ми съобщи човек, разочарован от ината на хората да си пречат.
Да си жив сякаш е по-голям катаклизъм, когато се преструваш, че не е. А поносимостта продава шансове зад ъгъла на признатото.
Но какво ли разбирам. Крепи ме време-пространството на несбъдналото се, когато може да се случи, но още не е.
автор: Мартина Чалъкова
Ако желаете да научите повече за творчеството на Мартина Чалъкова, можете да посетите нейната ФБ страница: Изкуството да прескачаш стъпки