.
„Времето лекува всички рани.“
Хубава мисъл, само дето не е вярна!
Вятърът шепне през стъклата на моя дом, но не носи утеха. Слънцето гали лицето ми, но не стопля душата ми. Времето тече, сякаш неумолимо, отмивайки дните, но сякаш не докосва раните в сърцето ми.
Казват, че времето лекува. Че с всяко изминало утро болката ще се отдръпва, а спомените ще избледняват. Но аз не съм съгласна. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат заличени от пясъка на времето.
Всеки ден е борба. Борба да се вдигна от леглото, да се изправя пред огледалото, да погледна света, сякаш не е рухнал под краката ми. Борба да се преструвам, че съм силна, че съм преодоляла, че съм готова да продължа напред.
Но нощта идва и маската пада. Сълзи бликват по бузите ми, а възглавницата попива риданията ми. Спомените се връщат, живи и остри като болка.
Времето може да заличава белезите по тялото, но не може да изтрие онова, което е останало в душата. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат излекувани само от времето.
Трябва ни нещо повече. Трябва ни състрадание. Трябва ни разбиране. Трябва ни любов, която да ни обгърне и да погали раните.
Може би времето не лекува всички рани, но може да ни научи как да живеем с тях. Може да ни научи как да носим болката си с достойнство и сила.
Може да ни научи, че дори и в най-тъмните моменти, има надежда. И че дори и в най-разбитите сърца, може да разцъфти любов.
Времето може да не лекува всички рани, но може да ни научи как да танцуваме с белезите си.
автор: Катерина Петрова
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Ти заслужаваш любов и ще я получиш