.

Паметта като лек срещу злото

Най-разпространената в света християнска молитва, която започва с обръщението към Бога „Отче наш, който си на небесата…“ завършва с едно показателно пожелание: „…избави ни от лукавия.“

Следователно в човешката природа откриваме лош елемент, от който Бог може да ни избави и ние Го молим за това.

Известно е, че понякога хората са се изкушавали те самите да пречистват другите и много добре знаем до какви катастрофални резултати са довели подобни амбиции при тоталитарните режими.

Демократичните режими не поддържат подобни проекти за окончателно премахване на злото. Но такива стремежи съществуват в някои случаи; в един от тях той се проявява като повик за памет.

Предполага се, че ако наистина си спомним за злото, извършено в миналото, можем да го избегнем в настоящето.

По градските стени понякога може да се прочете: „Нито прошка, нито забрава!“ На събрания се крещи: „Никога повече това!“ По телевизията ни говорят назидателно за дълга за памет, за покаяние, за обезщетения, все жестове, с които се надяваме да поправим едно ненавистно минало.

Разбирана по този начин, паметта дори е успяла да навлезе в сферата на правото. В редица европейски страни са приети т.нар. мемориални закони, с които в Наказателния кодекс се урежда тълкуването на един или друг неприятен момент от миналото, за да се защити паметта от всякакво посегателство и да се запази нейната ефикасност срещу злото.

Във Франция например има много такива закони. От 1990 г. насам законът „Гесо“ наказва онези, които оспорват съществуването на престъпления срещу човечеството, като например избиването на евреите от нацистите.

От 2001 г. един закон постановява, че изтребването на арменци в Турция през 1915 г. трябва да бъде определено като геноцид.

Друг закон заявява, че робството и търговията с чернокожи също са престъпления срещу човечеството и следователно паметта за тях трябва да се съхрани.

Окуражени от тази поредица решения, френските депутати гласуваха през 2005 г. мемориален закон, възпоменаващ едно не болезнено, а едно достойно за похвала събитие – френската колонизация в Северна Африка…

И така повиците за памет като ефикасно лекарство, което може да ни излекува от злото, не липсват. Миналото е добре съхранявано и почитано.

Но ако погледнем към настоящето, трудно можем да заключим, че като цяло злото по земята е намаляло.

Бързам да добавя, че думата „зло“ не трябва да се разбира като някква метафизическа или теологическа категория, а като удобно понятие, което включва серия от нй-разнообразни насилия – войни, геноциди, кланета, мъчения, изнaсилвaния, престъпления, причинени и понесени страдания.

Онова, което мъжете и жените от различни епохи обикновено са означавали с тези думи, изглежда остава непокътнато от тези борби и продължава, дори се засилва в днешно време.

Едва приключили на едно място, ужасите започват на друго и е изключително трудно да се установи колективен морален напредък в развитието на човечеството.

Мемориалният лек изглежда не е ефикасен.

Преди да го отхвърлим обаче, бихме могли да го подложим на по-внимателен анализ: ами ако го разбираме зле и проблемът се състои не в прибягването до паметта и до миналото, а в специфичната роля, която искаме да й отредим в заключенията, които извличаме от нея?

За повече яснота напомням предварително кои са основополагащите елементи на разказите за доброто и злото. Може да се наблюдават два процеса – на злосторничество и на добродеятелност, – както и две действащи лица: извършител и потърпевш.

Това ни опзволява да определим четири основни роли – от една страна, злосторника и неговата жертва, а от друга, благодетеля и облагодетелстваните.

Две от тези роли – на благодетеля и на жертвата – са уважавани и заслужават почит.

Благодетелят е носител на доброто, а жертвата е била ощетена и трябва да бъде обезщетена.

Другите две роли не се радват на особена почит – пасивният бенефициент на подвизи, извършени от някой друг и най-вече престъпникът, станал истинско страшилище.

Ако сега към тази елементарна схема добавим разграничението между ние /нашата общност или просто тези, с които си приличам или които са ми близки/ и другите, чужди и различни /врагове/, можем да си представим различните употреби на паметта: едните приписват на ние стойностите и уважавани роли на героя-благодетел и на жертвата, а другите свеждат останалите в безславната роля на злодей, престъпник, палач или пасивен обект на героичните ни действия.

Това прекрасно единомислие буди едно подозрение: дали безплодността на повиците за памет не се корени в постоянната идентификация на „ние“ с героите или с жертвите, в оттласкването на престъпниците възможно най-далеч от „ние“?

Паметта за злото

Паметта за миналото ще бъде безплодна, ако я използваме, за да издигнем непреодолима стена между злото и нас, ако се идентифицираме само с безупречните герои и с невинните жертви, като изтласкваме извършителите на злото извън пределите на човечеството.

А точно това правим обикновено.

И във всекидневния живот ние лесно забравяме злото, което причиняваме, но дълго си спомняме за злото, което са ни причинили. 

И това е обяснимо: ние не чувстваме страданието на другите!

Следователно лекът, който търсим, не се състои в някакъв обикновен спомен за злото, на което нашата група или нашите предци са станали жертви.

Трябва да направим още една крачка и да се запитаме за причините, които са направили злото възможно.

След като престъплението вече е извършено, ние не можем истински да оправим стореното зло, а само да утешим жертвите.

За сметка на това можем да въздействаме върху престъпниците от миналото, за да не повторят престъпленията си, но и върху бъдещите престъпници.

А „отвратителният звяр“ не е на някакво далечно място извън нас; той е в нас.

След Втората световна война Ромен Гари, който се е бил срещу Германия като летец, вече е стигнл до заключението:

Престъпникът в германеца е Човекът.

По-късно добавя:

Казват, че нацизмът е ужасяващ, защото е нечовешки. Да. Но трябва да признаем и очевидната истина: нечовешкото е част от човешкото. Докато не признаем, че нечовечността е нещо човешко, ще си останем жалки лъжци.

Думата „човешки“ не е подходящ синоним на „великодушен“ или на „милосърден“.

Ето защо никога няма да успеем да освободим човешките същества от злото.

Единствената ни надежда е не да го изкореним окончателно, а да се опитаме да го разберем, да го овладеем, да го опитомим, като признаем, че то съществува и в нас.

Впрочем и Евангелията подсказват една разумна интерпретация на молитвата: Христос моли Господ не да избави хората от злото веднъж завинаги, а да ги съхрани или да ги защити от него.

Това не означава, че трябва да насочим цялата си злоба към самите себе си като личности или като народ, като си спомняме само черните страници от историята, като си отправяме упреци и се осъждаме да живеем в покаяние, като се борим постоянно със своята вина.

Злото не се отъждествява с нас повече, отколкото с другите, а доброто пък е вездесъщо, дори банално.

Още по-малко трябва да се отказваме от всякаква морална оценка. Нашият противник в този случй не е моралът, а егоцентризмът и манихейството.

Не бива все пак да забравяме, че лоши са не хората или народите, а техните постъпки.

Не всяко напомняне на миналото е полезно, но споменът може да ни помогне в усилието да го смекчим – при условие, че не забравяме, че доброто и злото текат от един и същи извор и че и в най-добрите разкази за света те са неделими.

След като се откажем да се освобождаваме от злото, работата на паметта ще ни помогне да стигнем – не директно от един частен случай към друг, вярвайки в някаква неясна прилика или сходство, а от частното към всеобщото – до принципа на справедливостта, до моралната норма, до политическия идеал, които могат да бъдат изследвани и критикувани с рационални аргументи.

Тогава миналото няма да се повтаря до втръсване, нито да се размива в универсални аналогии, а ще се чете заради поуката от него.

Тази поука трябва да бъде легитимна сама по себе си, а не да е резултат от някакъв скъп за нас спомен.

Добрата употреба на паметта е тази, която служи на справедлива кауза,  не тази, която обслужва само нашите интереси.

Големият художник Зоран Мушич прекарва последната година от Втората световна война в лагера в Дахау. След като излиза от тази фабрика за смърт, той се чувства неспособен да изобрази видяното: преживяното от него е уникално, той не може да го предаде.

През петдесетте години обаче войните започват отново – в Корея, в Алжир, – а зеедно с тях и жестокостите, които човешките същества причиняват на други човешки същества.

Настоящето, което разбира се е различно и въпреки това подобно, подтиква Мушич да създаде нова поредица от картини, които представят труповете от лагера и която той ще нарече „Ние не сме последните“.

Мислехме, че подобно нещо не може да се повтори никога. Но десет или петнадесет години по-късно отново виждаме навсякъде да се случва същото.

Обвързването на миналото с настоящето, което съвсем не е банализиране, позволява на художника да създаде разтърсваща творба – и правдива, и справедлива.

из „Тоталитарният опит“, Цветан Тодоров