.
Преди много години, когато все още беше жива моята баба, един ден тя каза на мен и мама, докато слагахме нови щори за Великден, нещо, което запомних завинаги.
Щорите бяха за онези времена някаква нова мода, нововъведение: с асиметрични ресни, пискюли, и всякакви други джаджи… а не искаха и не искаха да се закрепят.
Падаха ни постоянно на главите… ние се ядосвахме, ругаехме, качвахме се, слизахме, отново се захващахме за работа…
– Съвсем до неотдавна аз бих скачала до тавана, ако ми се появяха такива щори, – рече баба, – а сега нито зрънце желание… То си отива, момичета… желанието си отива. За всичко. И към нещата, и към хората…
Правете всичко, стига да имате желание за това.
Пръскайте пари за глупости – не се скъпете!
Глупостите често даряват радост, а трупането – не. За къде пестите? За погребението? Все още никой непогребан не са оставили…
Радвайте се, докато има радост… Обичайте, докато ви се иска…
Настъпва време, когато дори и топлината на друг човек не ви се иска… Нищо вече не ви се иска…
Вероятно природата прави това, за да сме по-спокойни, когато си тръгнем от този свят, без да се вкопчваме нито в глупости като вещи, нито в хора…
Ето, и аз вече съм готова да си тръгна… А ако сега можех да се върна на вашите години, то бих живяла за мига и бих се радвала на всяко свое желание…
Баба отдавна я няма. А аз живея точно така: за деня, за момента и се радвам на всяко свое желание.
Автор: Лиля Град