.
Шизофреник, фашист, самурай. Актьор, който не се страхува от нищо.
Едуард Нортън се ражда на 18 август 1969 год. в Бостън, САЩ. Майка му е преподавател по английски език, а баща му – прокурор в администрацията на президента Картър.
Едуард расте като сериозно, целеустремено дете.
На 5-годишна възраст вече е избрал за себе си актьорската професия, след като е гледал представление, в което играела гледачката му.
Моята кариера започна с театъра, и именно там прекарах младите си години. В качеството си на контрольор на билети, разбира се.
Когато бях по-млад, имах моменти, в които се изненадвах от спонтанността си. Казвах си: „Това е, което трябва да преследвам, трябва все повече да усещам тази непринуденост.” Спомням си, че когато работех в театъра за няколко години, имаше периоди, в които мислех, че работата на театрална сцена е нещо, което обогатява, в което намираш много от света и което оказва достатъчно голямо влияние върху публиката.
Аз съм един от тези актьори, които лъжат за възрастта си. Всъщност съм на 27 години, но искам да играя по-възрастни персонажи и затова лъжа, че съм по-голям.
Винаги съм чувствал, че актьорството е бягство – сякаш имаш секретен ключ до всички врати и разрешение да се влезеш и да се накиснеш във всяко едно царство. Наслаждавам се на този свободен пропуск.
Славата е по-разрушителна от ръждата.
Не се лаская – не съм учен, нито съм експерт по консервацията.
Аз съм в тази индустрия не заради някакви пари или някаква слава. А за възможността да преживея различни животи, превъплъщавайки се в съвършено различни хора.
Понякога ме наричат умен актьор. Аз не разбирам, какво означава това. Харесва ми да работя с умни хора.
Не знам, какво би ми изпълнило живота, ако не беше актьорството. Аз просто обичам филмите.
Винаги съм гледал на актьорството като на емпатичен акт. Което не трябва да се бърка със съчувствие. Това е опит да влезеш в определена емоционална или мотивационна реалност и да се опиташ да разбереш за какво става въпрос, за да можеш да я представиш.
Не мисля, че хората са в правото си да очакват, че всичко, което направиш, ще бъде еднакво добро.
Винаги съм смятал, че светският блясък е доста корозивен. Не само за качеството ти на живот, но и като човек, който владее екраните. И без това е достатъчно голям товарът от очакването на публиката за героя, който трябва да им представиш. Да не говорим, че хората често те припокриват с персонажите, което е голямо бреме. Не трябва да има такова замърсяване между актьора и между неговата работа, но това се случва непрекъснато.
Веднъж, за да се подготвя за един филм, прекарах известно време в един детройтски затвор, където се запознах с един затворник с невероятен глас. Звучеше като шкурка, драскаща стъкло. Почти го усъвършенствах, но в действителност неговият глас беше доста по-наситен като въздействие.
Ако допуснеш публиката да ти е критерий, може да останеш лошо наранен. Достатъчно съм се напатил.
Всички хора са пълни с противоречия. Никой не може да бъде лесно редуциран, така че харесвам герои, в които има противоречиви импулси или нюанси на двусмисленост. Това е забавно и е забавно, защото е трудно.
Не мисля, че един филм трябва да дава отговор. Той би трябвало да провокира въпроси.
Независимите филми са институционализирани на практика. Всяко студио си има бутиков арт отдел.
Всеки човек е уникален. На мен ми харесват многостранни персонажи, които да изобразиш е интересно и сложно.
Обичам да правя филми за себе си, за приятелите си и за хората с моята чувствителност.
Много ми е интересно да наблюдавам как хората проявяват своите емоции. Често техните постъпки са пълна противоположност на това, което действително чувстват.
Всичко опира до баланса. До намирането на баланса между интелектуалната част от мозъка и онази, отговарящата за импулсивната креативност, която се ражда от хаоса, вихрещ се в нас. Частта с актьорството и перфекционизма може да бъдат доста изтощителни, но спонтанността може да е много радостна. Всичко е в управлението на тези два аспекта, които определят съществуването ни.
Животът е като покер – рискована история. Не е нужно да се избягва риска. Трябва да се изправиш лице в лице с него.
Аз не знам, дали съм бил въобще дете. В детството си бях твърде сам, потопен в собствените си фантазии. Обожавах комикси, кино, музика.
При хората от моето поколение кризата на средната възраст започва след двадесетте.
Ако някога ми се наложи да спра да използвам метрото, ще получа сърдечен удар.
Не можете да правите всичко за всички и не винаги можете да се занимавате с твърде широк спектър от дейности. Аз обръщам внимание само на нещата, които наистина ме интересуват. Дали ме трогват? Интересни ли са ми? Карат ли ме да мисля? Когато се сблъскам с нещо, което ме провокира по един обезпокоителен начин, то ме привлича.
Социалната мрежа не са я създали точно за това да съобщаваме на света какво сме яли на закуска.
Аз не съм длъжен на никого нищо да доказвам. Отлично усещане.
Случвало ми се е много пъти да се чудя какви ги върша и да нямам отговор на този въпрос.
По-добре да липсваш на хората, отколкото да им досаждаш.
Идва ново поколение от хора, които ще формират нов вид взаимоотношения, нови идеи и с нови каузи, които ще подкрепят в желанието си да променят света. И тези хора няма да го направят по начина, по който нашите родители са го правили.
Не можеш да контролираш всичко, което ти се случва.
