С приятелите си Джийн Хекман и Робърт Дювал той се премества в началото на 60-те години в Ню Йорк, където в продължение на няколко години играе в театъра, в пиеси на Самюел Бекет, Харолд Пинтър, Йонеско или Артър Милър.

През 1967 г. с участието си във филма „Абсолвентът” Дъстин Хофман се превръща в световна звезда.

Най-значимите му филми са „Среднощен каубой”, „Малък голям човек”, „Папилон”, „Цялото президентско войнство”, „Тутси” и „Смъртта на търговския пътник”.

За главната си роля във филмите „Крамър срещу Крамър” и „Рейнман” печели два пъти наградата Оскар. Дъстин Хофман е женен за втори път и има шест деца.

Имам все същия брой фенове, но вече всичките са над 75 г.

Когато седиш в някое кино, това е сходно преживяване като в църква, в синагога или в театър. Заобиколен си от множество хора, които не познаваш. Споделяш с всички тези чужди, непознати хора едно колективно преживяване – изведнъж всички в тази кинозала се смеят  или са трогнати до сълзи. Това е едно особено чувство. Ние сме на път да го загубим.Колкото повече се обграждаме с нови технологии и огромни капацитети за съхранение, толкова повече намалява нашата способност да си спомняме.

Мисля, че в бъдеще хората няма да ходят повече на кино. Днес ние имаме айфони, таблети, компютри и стрийминг платформи. Имаме киното в джоба си. Това е едно много злополучно развитие.

Всички ние зависим от това, което наричаме „шанс, късмет“ – очакваме го, мислим за него като за нещо, което ще реши проблемите ни. Ако спечелим от тотото, значи сме късметлии. Ако спечелим на надбягванията, сме извадили късмет. И така забравяме най-големия си късмет – да се събуждаме всяка сутрин, да дишаме, да виждаме, да запазим способностите си от предишната вечер, да се събуждаме и да знаем, че и любимите ни хора ще преживеят. Това е върховният късмет, който обаче ние не ценим, приемаме го за даденост до степен, че му търсим замяна с някакъв изкуствен символ на късмета. И изглежда той винаги се свежда до пари.

Ако избереш да живееш живота си, правейки нещо любимо, значи си открил истинския късмет. Не толкова, че си преуспял.

В момента телевизията е в тотален възход. В най-доброто си състояние, в което някога е била. А киното е абсурдно. От 50 години се занимавам с кино и виждам добре, че в момента то е ударило дъното. Филмите се правят, пишат бързо, играят бързо, заснемат бързо. Чак не мога да повярвам докъде сме се докарали.

Най-добрите дни на киното са зад гърба му.

Гледам на началото на кариерата си като на откачен инцидент.

Щом станах известен, спрях да се страхувам от смъртта. Щом си звезда, вече не си жив. Ти си балсамиран.

Да си звезда означава да си свободен. Това е единственото уравнение, което има значение.

Ако спреш в Бевърли Хилс за достатъчно дълго време, се превръщаш в Мерседес.

Мисля за секс на всеки 7 секунди. Със съпругата ми Лайза се познаваме от 30 години, и сме женени от 23, но сексуалната ни връзка и досега е толкова вълнуваща, колкото бе в началото.

Животът е гаден, но това не значи, че не му се наслаждавам.

Аз добре се отнасям към актьорите, които постоянно забравят репликите си. Приятно ми е да срещам хора, които приличат на мен.

Струва ми се, че Парис Хилтън няма особени проблеми. Проблем имат тези, които й се възхищават.

Не знам дали само аз го правя, но когато гледам убийци, мерзавци и гадни пияници, започвам да си представям бебешките им снимки. На тези снимки те същите, каквито сме ние на бебешките си снимки. А фактът, че не сме израснали такива като тях, е само удивителна, необяснима случайност.

Завиждам на хората, които могат просто да се любуват на един залез. Аз го гледам и си мисля как би могъл да бъде заснет. Няма нищо по-гротескно за мен от ваканцията ми.

За да оцелея, на мен ми е нужно малко: слънце и кокосово мляко.

Едно време, ако си безработен, значеше, че си отказал да се продадеш.

Обожавам пианото. Мисля, че джаз пианист е професия, която също би ме направила много щастлив. Но нямам достатъчно талант, за да преследвам музикална кариера. Обичам пианото повече от всичко, но не мога да свиря достатъчно добре, за да се прехранвам с него. Ако Бог сега ме потупа по рамото и каже – никакво повече играене, никакво повече режисиране, но ще можеш да си джаз пианист… Но няма как. Не мога да чета дори нотите и нямам добър слух. Но може би ще опитам, макар и на тези години.

В Съединените щати преди няколко години беше направено проучване. Бяха наблюдавани по-детайлно конгресмени и сенатори – т.е. политици, които са били успешно избирани за определената длъжност. Резултат: онези, които бяха спечелили, винаги са били тези, които са вложили най-многото пари в изборните си кампании. Ние избираме политици по същия начин, по който вземаме решение за кола или паста за зъби. Необходимо е само маркетингът  достатъчно често да ни въздейства. Ние се превърнахме в едно лениво общество.

Винаги трябва да представиш два източника, преди една история да бъде публикувана. От дълго време това вече не съществува. По някое време беше достатъчно да се цитира само един източник. Междувременно вече  често не се привежда нито един източник. Мотото днес е: „пиши, каквото искаш.” Само че хората, които четат тези неща, смятат, че това са проучени факти. Това ме притеснява много.