.
„Да кажем, че просто изпробвах границите на реалността. Любопитно ми беше да видя какво ще се случи. Това беше всичко: просто любопитство.“
– Джим Морисън,
Лос Анджелис, 1969
Хероиновата зависимост и респективно опиевата, образувана в следствие на лечение с небезизвестния лекарствен продукт метадон, отдава не са водещи теми както в областта на науката, така и в сферата на обществения живот.
След „бума“ на хероиновозависими в началото на деветдесетте години на миналия век у нас настъпи едно своеобразно затишие по темата.
Хероинът днес е изместен почти изцяло от т.нар. дизайнерски дроги, които имат предимно халюциногенен и/или стимулиращ ефект.
Това обаче по никакъв начин не означава, че „бившите“ хероиновозависими не съществуват. Тези хора или поне голяма част от тях са още живи и позовавайки се на статистически данни, повече от 80% от тях са потребители на програми за медикаментозно лечение.
Средната възраст на пациентите, включени в лечебни програми за зависимост към хероин, е 35 години – хора с дълга история.
И въпреки че е „демоде“, хероинът е широко разпространен и днес, а в опорочената му цикличност попадат все още немалко човешки души.
Със своята оправдано зловеща репутация, хероинът предизвиква смут, страх и паника, най вече у родителите на употребяващия.
В този ред на мисли най-важното, което трябва да проумеят едни родители, сблъскали се с проблема е, че детето им е болно и колкото и трагично и дори фатално да звучи на първо четене, то ще остане такова до края на живота си по един или друг начин.
В най-добрия случай, тази зависимост ще бъде заменена с друга, въпросът е да се избере най-малко вредната.
Малкото голямо зло
Метадоновите програми правят хероиновите наркомани зависими към метадона, религиозните комуни ги правят зависими към определена религиозна доктрина.
Преустановяването на злоупотребата е толкова трудно, тъй като в следствие на употребата настъпват множество органични и личностови изменения.
Родителите не бива да очакват излекуване, това е клопка, която може да доведе до тревожни разстройства и депресии у тях самите и картината да придобие още по-патологичен характер.
Най-добре е да се менажират очакванията. Детето може да се подобри, но не и да се излекува. То никога повече няма да бъде същият човек, което обаче съвсем не означава, че не би могло да води един задоволителен начин на живот.
Голямата трагедия се поражда от нереалните очаквания. Необходимо е родителите е да приемат децата си като хронично болни, защото те са такива!
Уместно или не, бихме си позволили сравнението с диабетно болни, хипертоници, хора страдащи от рецидивиращи депресии и прочие.
Когато една тежка истина се осъзнае и се приеме, тя спира да бъде онова ужасно нещо, обсебващо и тровещо нашето съществуване.
Напротив – става фактическа част от нашето ежедневие, с което оказва се, бихме могли на живеем и да организираме битието си спрямо „новите“ обстоятелства.
Първият последен избор
Според нашите лични наблюдения причината за формиране на зависимост е граничното личностово разстройство, но тази хипотеза е недоказуема на практика, тъй като граничното разстройство на личността не може да бъде диагностицирано преди навършването на пълнолетие /тъй като едва тогава можем да говорим за оформена личност/.
В същото време случаите на започналите да употребяват хероин след 18-годишна възраст са единици.
„Идеалната, вечна, чиста от ненавист любов съществува само между зависимия и наркотика.“
– Зигмунд Фройд
Тук може да поспорим с Фройд. Всеки наркозависим започва много бързо да ненавижда и хероина, и себе си заради това, че е посегнал към него и се е поддал на този вакуум.
Фройд е прав, че тази любов е вечна. Но не е любов, а връзка. Любовта е до първите няколко употреби максимум. След това започва формирането на една патологична връзка, която е вечна и може да бъде заменена само с друга връзка.
Религиозните комуни например са места, където има засвидетелствани случаи на дълги ремисии, защото хероиновата зависимост се трансформира в зависимостта от това да служиш на Бог.
Зависимият служи на хероина, той го управлява, в религиозната комуна служиш на Бог и той те управлява.
Наркозависимият ненавижда химията, но колкото и гневен да е човек на Бог, никога не го ненавижда.
Зависимостта към „лошия“ хероин се заменя със зависимост към нещо чисто, идеално, но си остава по-скоро зависимост, а не толкова искрена вяра в Бог.
Украинският психолог Назип Хамитов казва, че „хероиновите наркомани са хора на дълбоката тъга, които имат нужда от трансцедентиране“…
Класическият хероиново зависим започва да употребява на 13-16 години, като на тази възраст трудно може да говорим за „дълбока тъга“. По скоро е нелеп опит за запълване на празнотата – един от най-ярките симптоми на граничното личностово разстройство.
И все пак, съществува ли надежда?
От метадонът, църквата и комуните, през алтернативната медицина и множеството програми за рехабилитация, до свръхестествени дарби на врачки и екстрасенси…
Вероятно всяко семейство, сблъскало се с проблема „хероин“ е изпробвало поне три от посочените методи за избавление.
Метадонът като, че ли се оформя като най-големият бич. Днешните т.нар. метадонисти (пациенти на метадонови програми) споделят, че дълбоко съжаляват, че са се „закачили“ за метадона, защото вече не могат да се надрусат с хероин (ефектът не е същия).
Описват метадона като „дангалашка въртележка“, от която няма измъкване, която започва да се върти все по-силно при опитите за намаляване на дневните дози и чиито синждири се оплитат все по-тясно.
Абстинентният синдром при метадона е в пъти по-тежък, от този при хероина, а лечебната доза никога не стига.
Терапевтичните общности, следващи една прекрасна идеология в лечението на зависимости издишат, поради факта, че днес вече едва ли има комуна, в която да не се внасят забранени вещества.
Процесът е неконтролируем при всевъзможните опити от страна на денонощните екипи от специалисти. Но и в редките случаи на реална ремисия за периода на изолация в комуната, зависимия се връща в средата, която крещи отвсякъде „хероииииин“, а емоционалната памет е неизменяема.
Надежда, разбира се има. Тя не е в лекарите, терапевтите, врачките и прочие, а е в нас самите. Лечението се крие в приемането. В реорганизацията на гледната точка, очакванията, мечтите, намеренията и малкия ни личен свят.
Хероинът е душевният рак, чиито разсейки плъзват по тялото. Но с този рак се живее, а ремисиите му могат да бъдат завидно продължителни.
Всичко, което може да бъде извършено химически, може да бъде извършено и с други средства.
– Уилям Бъроуз
© Статията е базирана на лични наблюдения на професионалисти в областта и реални истории на хора с хероинова зависимост. Имената им не са споменати и няма да бъдат, но броят им е многозначителен.