.

ТЪЖИНА: /САМИЧКА/ СВЯТ КАТО ЦВЯТ…

…Ей ги звездите, светят си. Една след друга, една до друга, цялото небе е на тях.

Накъде ли продължава това небе? Ми след тия звезди какво ли има нататък? Сигур пак звезди. Ама де им е краят, Боже? Имат ли край, както човекът си има? Че отвъд това небе е другото, и третото, и седмото, ами след него?

Там ли седи Бог или има още нещо?

Какъв човек ли е тоя Господ, човек ли е или е нещо друго?

Така да остави място за всички в небето, за всичките си души. И никоя душа да не се загуби. Е, хей, чак отпреди хиляда години и повече!

Земята може да побере само телата, душите не може, та затуй това тъй хубаво го е измислил и сторил небето.

Кажи ми, Боже, кажи ми, бе – умре ли?

Тъй ли ще ме оставите тук, да си умра от любопитство? Нищо по-лошо нема от човешкото любопитство, тъй ме мъчи, тъй, че ми иде да се пукна!

Щом след тия звезди има други и още по-други, значи има и други земи. Ако ги им, дали има и там хора, дето си умират също като тукшните и душите им отиват в техните звезди…

Вода ли пият, бе, Боже, оней там хора, хляб ядат ли? Мъчат ли се и те, преди да си умрат, имат ли си гробище?

Някой от тях ходи ли да седи на тяхното гробище, както мене, кажи, Боже, че много ме мъчи любопитството ми, още от малка…

Или горе звездите със звездите се срещат!

Чудна работа е тая, по-чудна от нея няма!

Не знам какво има, ама кача ли се на небето, тръгвам със звездата си да я видя, барем додето мога.

Питала съм и жените, пък те ми викаха: „Побъркваш се, Тъжино!“

Само тебе питам, Боже, кой те създаде, имаш ли си баща, майка имаш ли си?

Пък що ли хората ги е страх от смъртта? Ами тя е път за голямото небе, дето се не види и голям път трябва да е, накъде ли води?

Като си умра я, свършва се и старото ни село.

Само новите хора ще останат в него, пък ний, старите, ще ги чакаме горе да си проживеят живота на земят и да дойдат при нас.

Сега животът друг стана. Младите не вярват, ама това не е до вяра или невяра. И да вярваш, и да не вярваш, разпорежда се друг с тебе, щом ти свърши животят на земята.

Ами ти, Тъжино, сега ти е часът!

Сбогом, мое село!

Тъй те оставям, къщо, утре, който дойде в тебе, със здраве да си живее.

По тоя път ходех на нивата, там ми останаха ръките.

Сбогом, мой път!

Ти, моя сенко, да останеш тука, повика ли някой, да му се обадиш!

И сърцето си оставям.
С мене си вземам очите.
Душата ми трябва оката да е.

из „Татяна Лолова – Дневници и делници“