Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.

Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със … затворени очи, в себе си.

– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.

Тъмницата мълчеше.

Тогава оттатък детският глас запита:

– Татко, какво е зло?

Мълчание. И после – Маноловият глас:

– Зло е това, което разделя хората.

И след малко:

– Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.

Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?

Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта. Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.

През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по-силно – дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.

Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.

Време е вече хората не само да действат, а да се оглеждат какво са направили. Време е хората да не повтарят по сто пъти едни и същи грешки и като гледат що стaва наоколо им, да се извиняват и срамуват, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са човеци!

Антон Дончев е съвременен български писател, роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. От 2003 г. е академик на БАН.

Завършва гимназия във Велико Търново през 1948 г. и право в Софийския университет през 1953 г. Отказва се от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане.

Известен е в страната и в чужбина с романа си „Време разделно“. Романът получава номинация в САЩ от фондацията „Джейн и Ървинг Стоун“ за най-добър исторически роман. 

През месец юни 2015 г. адаптацията на романа, дело на режисьора Людмил Стайков е обявена за най-любим филм на българските зрители.

Антон Дончев си отиде на 20 октомври 2022 г.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: