.

Хората с интензивни страсти, които постигат големи подвизи, които имат силни чувства, големи умове и силна личност, рядко възникват от добри момчета и момичета.

Детето започва да възприема света не само чрез очите си, но и чрез речта си.

Детето започва да упражнява към себе си същите форми на поведение, каквито другите са упражнявали към него.

Човекът във всеки един момент е изпълнен с неизпълнени възможности.

Думата, лишена от мисъл, е мъртво нещо и мисъл, която се поставя в думи, е само сянка.

Мисълта може да бъде сравнена с облак, който хвърля дъжд от думи.

Опитът ни казва, че мисълта не се изразява чрез думи, а че се развива в тях.

Ученето е повече от придобиване на способност за мислене; е придобиването на множество умения, за да се мисли за различни неща.

Чрез другите ние ставаме себе си.

Умът не може да бъде независим от една култура.

Ние се обучаваме по същия начин, по който обучаваме другите; като използваме думата като инструмент.

Дефектът сам по себе си не решава съдбата на личността, а социалните последствия и тяхната социално-психологическа реализация.

Знанията, които не идват от опита, не са наистина познание.

В руската психология Лев Виготски /1896-1934/ има силно влияние с теорията си за произхода, структурата и развитието на висшите психични функции. 

За основа на теорията си приема два постулата:

1.Психичната дейност има посредствен характер.

2.Психичните процеси произтичат от дейността на субекта.

Виготски въвежда понятието „средството оръдие за дейност“. Това е социално понятие, тъй като оръдието има културно-исторически характер. Човешкото поведение се разглежда като съзнателно контролируемо.

Виготски приписва на думата функцията на оръдие на труда, защото както оръдието свързва човека с предметната среда, така думата го свързва с целия околен свят.

Разликата е, че оръдието на труда е насочено към промяна на външния свят, докато словесните знаци са свързани с промяна на психичната структура на поведението на този, към когото са отправени и този, който ги отправя.

Според Виготски всяка психична функция се проявява два пъти:

1.Като социална – външна – между хората или екстрапсихична.

2.Като психична – вътрешна – осмислена, приета, следователно – интрапсихична.

Виготски смята, че развитието на детето е в пряка зависимост от организираното въздействие на възрастните.

Опитва се да разкрие причината за равитието на отдените психични функции, както и на личността като цяло.

Работи върху разкриване на съотношението между вътрешни и външни психични функции. Смята, че всяка психична функция първо преминава през външен стадий на своето развитие, защото най-напред е социална психична функция.

Виготски заменя формулата Съзнание-Поведение със Съзнание-Култура-Поведение и създава своята културно-историческа теория.

Въвежда психлогия на формата и изследва ролята на изкуството за личностното развитие. Според него изкуството е оръдието, което предизвиква развитие на индивида, играждане на личността.

Изскуството променя емоционалната сфера, която оказва силно влияние върху организацията на поведението. Чувството първоначално е индивидуално, а чрез предмета на изкуството се обобщава и става обществено.

Според Виготски речевият знак е това, благодарение на което индивидът излиза извън личния си опит и си изгражда поведение, съобразно обществото и неговите принципи и ценности. Реално знакът позволява на индивида да се обедини с обществото и да възприеме социалните предписания.

Има две форми на регулация на поведението:

1.Биологична – консервативна и неосъзната.

2.Социално-историческа форма на регулация, която е осъзната.

Психологическите изследвания следва да се насочат към изследване на знаковите структури, връзката Мислене-Реч, която дава възможност да се разкрие същността на съзнанието, а от там и външната форма на проява на поведението. 

Една мисъл е само причина за зараждането на други мисли. Мисълта винаги е волева и е афективно-еоционалната оценка от това, което ни заобикаля.

Виготски въвежда понятието речеви рефлекс, което представлява системата от рефлекси за социален контакт, като по този начин преодставя решаващата роля на културния, а не на физиологичния факт.