.
Радостта от спасението
Лесно е да отминем някого. Трудно е да се отнесем съчувствено към тежкия му проблем. Да си спомним, че е бил невинно дете. Защо е изневерил на своето предназначение?
Избавянето от греха за този човек ще е радост. Тя ще се изживява на капки, малко по малко, с всяка стъпчица нагоре.
Светът, потънал в мрак за него поради греха, ще се завръща с тези стъпки на спасението. Той ще го открие пак.
„Не съм пил от месец“ – казва алкохоликът. Каква гордост има в тези думи: „Все още имам воля, не съм се предал, не съм погубен…“
Колко хубаво е да се радваме в такъв момент с него! И кой всъщност ще се спаси от гибел, ако няма поне една душа, която да го жали и подкрепя?
Грехът към себе си, грехът пред Бога – те са налице, даже ако такъв алкохолик не е имал близки, не е тормозил други хора.
Да не съдим хората, а да оставим тази грижа на Бога.
Той преценява много по-добре от нас всички провинения и обстоятелства.
Да не забравяме притчата за падналата жена. „Аз самият съм такъв, какъвто е и той“ – така говорели християнските светци за всеки грешник.
Те помнели сложността на човешката природа и слабостта на хората в часове на изкушение. Помнели своите вътрешни борби, своето въздържание, молитвите си, трудното укрепване във вярата, трудните победи над греховните желания, Божията помощ.
Целта им никога не е била да превърнат грешника в най-окаяното същество, смазано от тежестта на своя позор. Те знаели, че дълбоко в сърцето си той се срамува достатъчно, ако не е душевно мъртъв.
Измъчвания от провалите си човек има една най-жива потребност – да изплаче този срам, да почувства надежда, че може пак да се въздигне, да гледа открито хората в очите, да благодари на Бога за Неговата помощ, за търпението Му.
А Бог чака разкаянието дори в смъртния ни час, Той може и тогава да го приеме.
Разбира се, напълно закоравелият грешник понякога е наистина изгубен. Да си припомним двамата разбойници, между които бе разпънат Синът Божий. Единият повярва и се спаси в последната минута. В душата на другия не се събуди нищо.
Не е леко да говорим за нещата, които ни измъчват. Тягостно, неловко е, особено в началото. Унизеният човек е готов всеки момент да се затвори пак в себе си.
Ала съчувствието и обичта събуждат бавно нещо позабравено в душата му. Не ги ли срещне, губи и доверие в света.
Ето защо онзи, който му помага, представлява целия свят.
Преди истината да изплува окончателно със своята мъчителност обаче, преди да се разплаче, грешникът запазва някакво чувство на гордост. Можем да го наречем „гордост от греха“.
„Аз съм различен – казва той понякога – аз имам смелостта да прекрача правилата.“
Така е с онези, които не познават Бога. Само мисълта за Него може да смири докрай сърцата им, да стопи зловредната суета, илюзията, че са различни, понеже са греховни – тази сламка за удавника.
Обратно, различни нерядко са онези, които остават чисти.
Грешникът отчаяно търси сближаване с чисти хора, мкар и да не го признава – все от гордост. Той иска да разбере себе си чрез тях; да се върне във времето отпреди позора.
Дори когато не знае нищо за Царството Божие, смътно помни, че има нещо като небесна благодат, пренесена на земята и възвестена от един човек, когото християните наричат Спасител.
Благодат, предназначена повече за малките и нуждаещите се в света, отколкото за великите и мъдрите, повече за пропадналите и блудниците, отколкото за благоустроените и безразличните.
Благодат на спасението.
Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев
картини: Heinrich Hofmann