.
Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално отчаяние!
Думи на писател, с когото се запознах като студент. Проумях напълно смисъла им много по-късно, но въпреки това твърдението му, че няма идеален текст, ми донесе утеха.
И все пак се отчайвах всеки път, когато седна да пиша. Съумявах да се справя с твърде ограничен тематичен обхват. Способен бях да напиша нещо за слон, да кажем, но главата ми нищо не раждаше за треньора на слона. Такива работи.
Останах в клещите на тази дилема осем години… Осем години. Дълго време.
Ако те движи принципът, че всичко е поучителен опит, тогава остаряването не е непременно толкова мъчително. Така поне ни внушават.
От двайсетата си година нататък се стараех да живея съгласно тази философия. В резултат ме мамеха и разбираха погрешно, употребяваха ме и злоупотребяваха с мен, и то неведнъж.
Освен това обаче имах и немалко необикновени преживявания. Всякакви хора ми разказваха своите истории. После си тръгваха и не се връщаха, сякаш не бях нищо повече от мост, по който прекосяваха отвъд.
Аз обаче си държах езика зад зъбите. Затова моите истории останаха с мен, докато не започна последната година от десетилетието на моите двайсет.
А сега е време да ви разкажа своята история, струва ми се.
Разбира се, това не означава, че съм разрешил дори един свой проблем, нито че ще бъда различен, след като приключа. Може би изобщо няма да съм се променил.
В крайна сметка писането не е широка крачка към самоизцелението, а мъничко и колебливо пристъпване в тази посока.
Да пишеш откровено обаче, е адски трудно. Колкото по-откровен се старая да бъда, толкова по-навътре в мрака потъват думите ми.
Не го приемайте като извинение. По-хубаво от това в момента не мога да разкажа историята си. Нямам какво да добавя, обаче не преставам да си мисля следното: ако всичко мине благополучно, може да настъпи момент след години или дори след десетилетия, когато ще бъда спасен, избавен. Тогава слонът ще се върне в саваната, а аз ще разкажа историята на света с много по-красиви думи.
За мен писането е много мъчително. Способен съм цял месец да не напиша нито ред, или да пиша три денонощия без прекъсване, а накрая да установя, че написаното не става за нищо.
Въпреки това обичам да пиша. Да приписваш смисъл на живота е фасулска работа в сравнение с това действително да го живееш.
Бях юноша, струва ми се, когато го установих, и толкова се изумих, че цяла седмица мълчах като риба. Имах усещането, че ако си поразмърдам мозъка, ще принудя целия свят да се подчини на волята ми, ще отхвърля ценностната система и ще променя хода на времето.
За жалост, отне ми цяла вечност, докато проумея, че това е капан. Когато най-сетне разбрах, взех празна тетрадка и прокарах черта по средата на листа, после отляво изредих всичко, което съм спечелил от този принцип, а отдясно – всичко, което съм изгубил.
Оказа се, че съм изгубил толкова много – отдавна изоставени неща, стъпкани, пожертвани, предадени, – че дори не мога да ги запиша всичките.
Дълбока пропаст разделя онова, което се опитваме да осъзнаем, от онова, което действително успяваме да осъзнаем. Всъщност толкова дълбока, че никога не може да бъде измерена, колкото и дълга линийка да имате.
Тук мога да изготвя само списък. Не е роман, нито литература, нито изкуство. Просто тетрадка с черта по средата на листа. Може би все пак съдържа някаква поука.
Ако се интересувате от литература или от изкуство, препоръчвам да прочетете гърците. Чистото изкуство съществува само в робовладелските общества.
Гърците са имали роби да им обработват нивите, да приготвят храната им, да гребат на галерите, докато те се излежават по слънчевите средиземноморски брегове, съчиняват стихове и си блъскат главите над математически задачи. Ето това е изкуство.
Ако сте човек, който напада хладилника в притихналата кухня в три сутринта, точно по същия начин и ще пишете. Аз съм такъв.
из „Чуй песента на вятъра“