След като веднъж приемеш обяснение за болката, която изпитваш, е изключително трудно да го поставиш под съмнение. То беше като каишка, чрез която се опитвах да укротявам страданието си. Страхувах се, че ако отхвърля това обяснение, което бях поддържал толкова години наред, болката ще ме връхлети като разкъсал веригите си див звяр.

Това откровение бележи преломен момент за Йохан Хари – многократно награждаван журналист, който години наред се бори безуспешно с депресията, приемайки традиционното медикаментозно лечение.

Нетърпимата липса на реално подобрение го принуждава да преодолее страховете си и да потърси истинско решение.

Така той се впуска в собствено разследване и се осмелява да зададе въпроси, за които медицината не предлага достоверно обяснение.

Вярно ли е, че причината за депресията е химически дисбаланс в мозъка? Ако е така, защо регулиращите го антидепресанти не елиминират болестта? Защо депресията и тревожността засягат все повече хора? Възможно ли е да има други причини, които да обясняват всички неясноти и парадокси?

В търсене на истината, Хари интервюира някои от най-влиятелните учени на нашето време. Разговаря с психолози, психиатри и невролози; чете научни публикации, среща се с пациенти, стигнали до самото дъно на това психично разстройство, както и с хора, успели да се оттласнат от него.

Така установява, че почти всичко, което се твърди за депресията и тревожността, е погрешно.

В „Изгубени връзки“ той развенчава митовете, отхвърля илюзиите и предлага ново виждане за проблема, добил размерите на епидемия.

Според Хари депресията не е болест, а… симптом. Тя е сигнал, че сме изгубили връзка със самите нас и не удовлетворяваме жизненоважни потребности.

Затова „заглушаването“ на сигнала с медикаменти не е решение. Само внимателното му разчитане ще ни покаже как да възстановим прекъснатите връзки.

Запитах се какво ли бих казал днес – след всичко, което бях научил – на своето аз от онези години, ако можех да се върна назад във времето и да разговарям с него, преди да изпие още там първата си таблетка.

Надявам се, че бих се опитал да разкажа на онова момче една история за неговите страдания, която е по-откровена. Щях да му кажа, че онова, което са му казвали до този момент, е лъжа.

Това не означава, че антидепресантите са нещо лошо – някои учени, на които може да се има доверие, твърдят, че те осигуряват временно облекчение на макар и малък брой пациенти и не трябва да се отричат изцяло.

Лъжата е в твърдението, че депресията се причинява от химичен дисбаланс в мозъка и че основното решение, което може да помогне на повечето хора, са химичните антидепресанти. Тази лъжа е донесла на фармацевтичните корпорации над 100 милиарда долара и това е една от основните причини да бъде повтаряна.

Щях да му кажа, че истината е известна на учените от много десетилетия. Депресията и тревожността имат три типа причини – биологически, психологически и социални.

Всички те са реални и нито една от тях не може да се сведе до елементарната идея за химичен дисбаланс. Социалните и психологическите фактори дълго са пренебрегвани, макар да изглежда, че в тяхно отсъствие биологическите не са достатъчни.

Щях да му обясня, че това не е някаква смахната авангардна теория. Това е официалното заключение на водещите медицински организации. Световната здравна организация – водещата медицинска институция в света – още през 2011 г. обобщава данните по следния начин:

Психичното здраве е продукт на действието на социални фактори: неговото наличие или отсъствие е преди всичко социален индикатор и съответно изисква обществени, а не индивидуални усилия.

В официалното си обръщение по повод на Световния ден на здравето Организацията на обединените нации обявява, че „доминиращият биомедицински наратив за депресията“ се основава на „пристрастна и избирателна употреба на наличните данни“ и „вреди повече, отколкото помага, несъвместим е с разбирането за здравето като човешко право и трябва да бъде изоставен“.

Налице е „разрастващ се корпус от данни“, казва се в документа, че има по-дълбоки причини за депресията, съответно, макар лекарствените средства да имат своята роля, ние трябва да спрем да ги използваме „за решаване на въпроси, които са тясно свързани със социални проблеми“.

Така че бих казал на онова момче, че тези открития имат цял куп следствия, свързани с болката, която изпитва.

Ти не си машина, в която нещо се е повредило. Ти си животно, чиито потребности не са удовлетворени.

Имаш нужда от общност.

Имаш нужда от смислени ценности, не от онези заместители, с които те тъпчат през целия ти живот, обяснявайки ти, че щастието е в парите и купуването на разни неща.

Имаш нужда от смислена работа.

Имаш нужда да бъдеш сред природата. Имаш нужда да се чувстваш уважаван.

Имаш нужда от сигурно бъдеще.

Имаш нужда от връзка с всички тези неща.

Имаш нужда да се освободиш от срама, който може да изпитваш заради това, че с теб са се отнасяли зле.

Всеки човек има тези потребности. В нашата култура се справяме относително добре с удовлетворяването на телесните потребности – почти никой не умира от глад например, което е изключително постижение.

Само че сме забравили как да удовлетворяваме психологическите потребности. Това е истинската причина ти и толкова много хора около теб да страдате от депресия и тревожност.

Страданията ти не са предизвикани от химичен дисбаланс в мозъка. Страдаш заради социални и духовни дисбаланси, предизвикани от начина ни на живот.

Въпреки всичко, което са ти казвали до този момент, проблемът не е в серотонина, а в обществото. Не е в твоя мозък, а в болката, която изпитваш.

Биологически фактори могат да утежнят страданията ти, това е безспорно. Не те обаче ги причиняват. Не те са двигателят на депресията. Не с тях е свързано нейното обяснение и лечение.

Тъй като са ти предлагали погрешно обяснение за твоята депресия и тревожност, ти търсиш погрешно решение. Казали са ти, че проблемът е в секрецията на химически вещества в мозъка, затова не търсиш проблеми в живота, в душата и в средата си, не се стремиш да ги промениш.

Станал си пленник на една приказка, в която главен герой е серотонинът. Опитваш се да се отървеш от чувството на потиснатост, което извира отвътре. Това обаче няма да стане, освен ако не се опиташ да се отървеш от онова, което те потиска в живота ти.

Не, ще кажа на своето по-младо аз, страданието ти не се дължи на повреда. То е сигнал, един необходим сигнал.

Знам, че ти е трудно да повярваш в това, ще му кажа тогава, защото знам колко дълбоко прониква страданието ти. Само че то не е твой враг, колкото и да е болезнено (боже, знам колко боли). То е твой съюзник, който ти казва да спреш да си пропиляваш живота и ти сочи пътя към по-пълноценен начин на съществуване.

След това ще му кажа, че пътят му напред се разклонява. Може да се опита да заглуши този сигнал. Това означава още много пропилени години, изпълнени с болка.

Или пък може да се вслуша в него и да се остави той да го води – далеч от нещата, които ни нараняват и изцеждат нашите сили, към онези неща, които удовлетворяват нашите реални потребности.