.

Песен за последната среща

Бе гръдта ми безпомощно хладна,
и олекнали – мойте крака.
На ръката си дясна надянах
ръкавичка от лява ръка.

Стъпалата изглеждаха много,
а ги знаех, че само са три.
Чувах шепот сред есенни клони
да ме моли: „Със мене умри!

Че измамен съм аз от унила,
от променливо злата съдба.”
Отговарям му: „Мили мой, мили!
Аз със тебе сега ще умра…”

Песента от последната среща.
Аз погледнах към тъмния дом.
Само в спалнята грееха свещи
с пожълтял в безразличие плам.

***

Не в сърцето ми закотвен си,
ако искаш – замини.
Има щастие приготвено
за свободните души.

Аз не плача, не оплаквам се,
щастие не ще съзра.
Не целувай мен, нещастната,
ще целува ме смъртта.

Дни мъчителни загубени,
не един бе зимен ден.
И защо, с какво от другия
по-добър си ти за мен?

***
Аз дойдох като безделница,
скука – все ми е едно!
На баира дреме мелница.
Спряло времето само.

Над тревичката повяхнала
плавно вие се пчела?
будя в езеро русалката,
но русалката умря.

От ръждива тиня всмукано,
езерото отесня,
в трепетликите събудени
месечинка заблестя.

Сякаш всичко обновено е.
Лъха свежест, аромат.
Аз мълча! Мълча, но време е
да съм като теб, земя.

И нека бъда пак сама…

И нека бъда пак сама.

И любовта да е измама…

На твоята невеста няма

да пиша тровещи писма.

Но ти й дай добри съвети:

да се зачита в моя стих,

да пази моите портрети —

бъди внимателен жених!

Глупачки! Всякоя цени

съзнанието за победа —

не светла дружеска беседа,

не спомена от нежни дни…

Когато видиш удивен,

че свършват медните монети

на щастието, празен ден

и радости навек отнети —

в среднощния тържествен час

не идвай пак. Не те познавам.

С какво ще ти помогна аз?

От щастие не изцерявам.

С тънка сламка ми пиеш душата…

С тънка сламка ми пиеш душата.

Знам вкуса й горчив и безцелен.

За молбите не търся отплата.

О, покой мой многонеделен.

Като свършиш, кажи ми. И нека

на душата ми туй да е краят.

Аз ще тръгна по близка пътека

да погледам деца как играят.

Как цъфти над плетища череша

и подвикват зидарите дружно.

Ти любовник ли, брат ли ми беше,

аз не помня — и то е ненужно.

Как е светло и как безприютно,

уморена вървя, скръбнолица…

И мълчат минувачите смутно:

вярно, тя е от вчера вдовица.