.
„Ако се стремите към сигурност, реалността на страданието е най-сигурното нещо. Ако за нещо сме абсолютно сигурни, че съществува, това е болката. Много трудно е да не повярваш в реалността на собствената си болка. Малко по-лесно е да не вярваш в реалността на болката на другите. Което поставя въпроса – ако болката е несъмнено реална, дали това, което ни помага да я преодолеем, не е всъщност още по-реално? И това е идеята, която се промъква зад идеята за Възкресението.“ – Джордан Питърсън
Днес непрестанно се говори за икономическата криза. Хората се опитват да намерят решение за нея чрез институциите или структурите на обществото, но проблемът на първо място е духовен.
Преживяваме един ужасен парадокс в Църквата. Теоретично ние, добрите християни, казваме:
„Какъв е този свят! Вижте колко хора страдат! Светът живее в алчност, богатите ни експлоатират, ние сме жертви… Виновна е системата, виновни са политиците, правителството, държавите…“
Но те какви са? За какво да са виновни? Това е върхът на падението, но падението не се премахва с това да променим системата – това е проблем не на институции и структури, а на личността.
Ако личността не се промени, няма да се променят институциите, защото те се изграждат от личности.
Ако не се промени личността, безличната институция няма да се промени.
Проблемът е, че превърнахме в добродетел не уважението към личността, а стремежа към икономическо развитие.
Естествено, в това развитие жертвата е човешката личност, а перспективата е печалбата на малцина. Тогава какво ни е виновна институцията? Нужно е духовно обновяване и нека се запитаме: „А ние като Църква какво правим?„. Размиваме същността на проблема. Говорим за Америка, Китай, Германия – някакви имена, които в крайна сметка не ни засягат.
Ние какво можем да правим? Ако ние като църковна общност не можем да се разберем помежду си и да се променим като личности, тогава можем ли да променим обществото в по-широк смисъл?
В този случай всичко това са само празни думи. Ако ние като семейство не можем да се разберем помежду си и да се изцелим като личности (като единият се постави на мястото на другия и намерим покой едни в други, като всеки изостави своя интерес); ако ние като църковна общност не загърбим нашия индивидуален интерес, не уважаваме другия и не се поставяме на неговото място, тогава за каква промяна говорим? За теоретична, абстрактна промяна.
Въпросът е в това – искаме ли наистина да променим нещо и имаме ли волята са се променим като личности?
И какво всъщност означава личност, и какво – маска?
В личност се превръща онзи, който обича другия без подло да го е грижа единствено за собствената му кожа.
Ние в Църквата какво правим? Обвиняваме системата, че е несправедлива, но ако тази несправедливост ни носи печалба, не протестираме. Това ли е основата на нашия етос – да обвиняваме само онова, което атакува нашия интерес?!
В този смисъл проблемът на кризата (на която и да било криза) е духовен и неговото изцеление е лично събитие. Не е въпрос на институции, на правителства или на политици.
Те така или иначе са пионки по един път, който води към смъртта на човека. Тоест, ако поставим цялата светска система и политиците, най-характерната картина, която се разкрива пред нас, е тази на погребалното шествие.
Те и имат лица на гробари – хладни и лишени от любов. И ние в Църквата нима се занимаваме с погребението, а не с Възкресението?!…
Тъжното е, че ни боли за кризата, а не за нашето падение и изопачение.
Нека оставим гробарите да си вършат работата, да си изкарват надницата, а ние да се занимаваме с нещо по-значимо.
Например да се вгледаме в микрокосмоса, в който живеем – там трябва да стане промяна, там да приемем другия – майката, бащата, брата, приятеля, да влезем в техните сърца и да им позволим и те да влязат в нашето сърце.
Първо спрямо тях да упражним човеколюбието – с хората, с които общуваме всеки ден. В процеса на опознаването на ближния постепенно ще опознаваме и Бога, и колкото повече опознаваме Бога, толкова повече ще разбираме и човека. И тогава нещата ще се променят.
За да ни изкара от логиката на безумната „филантропия“, за да атакува нашето тщеславие и лицемерие, Господ сякаш ни казва: „Онзи – гладният, жадният, странникът, болният и затворникът… съм Аз“.
И когато ти си подминал бедния, Господ те пита: „Аз, Който съм Господ, заех мястото на болния и на затворника. Аз съм Бог и заемам мястото на страдащия брат, не се срамувам и не високомернича, това е Мое дело, радост и свобода, а защо ти се правиш на важен?“ Той ни изкарва от това високомерие, в което си мислим, че правим нещо голямо.
По този начин моралът на света бива съкрушен, „благоприличието“ и осъждането изчезват, а богатството бива презряно, не само материалното богатство, но и самодоволството от духовното притежание.
Като добър Лекар Господ ни показва кога боледуваме и кога сме здрави. И в двата случая, и онези, които се спасяват, и онези, които гинат, задават един и същ въпрос: „Кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме, или жаден, и Те напоихме? Кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме?“, но всеки тръгва от различна основа.
Какво означава това? Външно нещата може да си приличат, но всъщност са напълно различни.
Спасеният, който казва кога Те видяхме гладен?, го казва от смирение. Смирението, което се ражда от любов – когато реално обичаш, правиш хиляди жертви и не разбираш, че правиш нещо, нямаш усещането, че правиш нещо, защото сърцето ти го иска.
Това е реалната жертва, която не е ангария, а свобода.
Затова и онзи, който се спасява, може и да пита кога Те видях гладен, в тъмница и направих всичко това, защото няма чувството и съзнанието, че прави нещо значимо; защото, когато обичаш, не си мислиш, че правиш нещо важно.
Когато човек започне да казва на някого: „Аз направих толкова много неща за тебе!“, край с любовта. Когато единият във връзката започне да изчислява какво и колко е направил за другия, тази връзка започва да страда.
Когато двама души започнат с взаимни въпроси от рода на какво направих аз за теб, а ти какво направи за мен, това е знак, че има недостиг на любов.
Но нека видим какво имат предвид онези, които не се спасяват, които вървят към гибел, но които също казват: „Кога Те видяхме гладен?“. Това идва от опита им да се оправдаят – ама на кого не сме направили такова добро?
Тоест първата реакция на този човек е отбраната, за да оневини себе си и да бъде оправдан. Той живее с лъжливо усещане за себе си, което казва исках да дам, но не можах, нямах.
Нямал си пари? Но имаш сърце.
Имаш възможност с едно дело, с един поглед да подкрепиш другия човек, да му дадеш утеха. Следователно всеки човек все има нещо, което може да даде.
Ако нямаш нищо материално, можеш да дадеш сърцето си. Не можеш да проповядваш на другия? Но можеш да състрадаваш на страдащия. Да състрадаваш на грешния, сърцето ти да го е грижа за него. Кой не може да направи това?
Знаете ли, това е най-простият път към спасението… Нямам пари да ти дам! Разбирам, криза е. Другият ти казва – не мога да постя! Не пречи, не е проблем. Трети обяснява – уморен съм, не мога да се моля. Добре, не прави това. Но вложи ближния в сърцето си. Това какъв труд е?
Винаги има какво да дадеш! Ние обаче не го правим, защото сякаш нямаме сърце, не сме го задвижили. Затова, макар да живеем забързан живот, всъщност стоим в неподвижно състояние.
И когато Господ говори за гладни и жадни, не си представяйте само материални неща.
Погрешно е да мислим така – колкото небето е далеч от земята, толкова Господ е различен от човека. В този смисъл Той има предвид повече духовните, отколкото материалните неща.
И когато говори за глад, Той има предвид духовен глад. Гладът на човека за вечен живот. И когато говори за болен, има предвид грешника в неговите страсти; когато говори за затворника, има предвид същото.
Следователно Той няма предвид само това дали ще дадем на човека някакво материално благо, а говори и за онези блага, които не изискват имущество. Това, което имаш да дадеш на човека, най-висшето, е надеждата.
Надеждата за спасение, надеждата, че моят Бог е и твой Бог.
Това има нужда да вкуси човек, това сме призвани да дадем, защото в противен случай единствено кои биха се спасили? Само онези, които вършат благотворителност, но благотворителните дела нямат силата сами по себе си да спасяват, дори могат да ни осъдят, когато са акт на лицемерие и тщеславие.
Какво тогава ни спасява?
Плодовете на живота, в който вкусваме от Божията любов. Затова надеждата и духовният опит, който поражда надежда, са реалното богатство на човека. Съкрушението, покаянието, търсенето на Бога са нашият път към спасението.
Например някой учи, образова се, напредва в някаква наука… Каква е причината за това? Да помогне на другите чрез онова, което е научил, за да предаде опита и знанието си в помощ на човека.
Същото нещо става и с духовния опит. Човекът няма въображаема връзка с Бога, а живи отношения, които са и битка с Него.
Четем житията на светците в синаксарите, в които има и митологичен елемент, има и риторика, и от тях разбираме, че човекът е станал светец, но какво е теглил в живота си е друг въпрос, какви грехове е имал, какви вълнения. В някаква степен ние разкрасяваме тези разкази, но не това е реалността.
За да стане човеколюбив, човек трябва първо да е смачкал своето его. Как? Чрез сблъсъка със Самия Бог. По пътя на живото общение ще има моменти, в който ще се скараш с Бога, ще се сблъскаш с Него, ще се усъмниш в Него, защото търсиш истинска връзка с Него.
Ако опитът ти на живот в Бога не минава по този път, не можеш да бъдеш милостив към другите хора. Ако водиш удобен живот в отношенията си с Бога, нямаш да имаш съзнание какво е другият за тебе. Никога няма да разбереш болката на другия човек, никога няма да съчувстваш на другия.
Първо никога няма да можеш да разбереш какво е духовен глад. Това означава да си празен и безплоден, Бог да не е жива реалност за теб.
Ако почувстваш това, проумееш скръбта от това състояние и Бог те помилва, след това този глад ще ти даде нещо и това е възкресението. Това е опитът от победата над смъртта и тлението.
Едно е знанието от книгите, а друго – знанието от опита в любовта и връзката.
Едно е интелектуалното знание, а друго е това, което те обзема целия и те съкрушава.
Едно е лично да минеш от ада в рая, а друго е устните ти да повтарят: „Нашият Христос, нашата Богородица, Божията благодат ни докосна!“, но тези думи да не минават през сърцето ти…
Ако не разбереш, че си един окаян човек сред греха и че единственото, което принасяш, е грях и падение, не можеш да проумееш тайната на Бога и по никакъв начин не можеш да станеш милостив.
Не можеш да разбереш най-малкия човек.
Знаете ли колко хора идват в храма, които не могат да си платят сметката за тока и наема? Това е голямо терзание, но представете си някой да ви предаде вярата и опита, че смъртта не съществува, че съществува Възкресение, че съществува Бог, Който ни обича.
Кое е по-значимото?
Разбира се, важни са двете неща, но кое е по-значимо, кой е най-големият глад? Резултатът от неверието е появата на алчността, а оттук и на социалната и икономическата криза. Ако съществува вяра и любов към Бога, няма да съществува икономическа криза.
Всичко това, което става, е резултат от падението, а не резултат от лоши финансови разчети. Кризата е доказателство за алчност.
В сърцевината на съвременното разбиране за икономическо развитие стоят изгодата и печалбата, а не човекът. Ако в сърцевина му са човекът и правдата, икономическата система нямаше да рухне.
Хората днес повтарят, че има икономическа криза, но това всъщност е липса на вдъхновение за живот. Това означава, че словото, което оживотворява човека, не се чува днес.
Постоянно слушаме думи, които не минават през сърцето. Думи, които не са платили лична цена, думи, които не са вкусили личния подвиг на излизане от егото. На кого тогава да вярваме?
На погиналия, който от своята гибел ражда истинно слово. Не можем да вярваме на хора, които нагаждат думите си според ситуацията на времето, без да са ги преживели. Вярваме на човека, който в своето падение, безсилие, търсене и мъка, говори от сърцето си.
По-голяма сила има не богословското слово на някой високообразован човек, а на онзи, който казва: „Аз съм погубен, Боже, помилуй ме!“
На майката, която преживява своята мъка и казва: „Слава Тебе, Боже!“. Тези нейни думи и надеждата на един съкрушен човек, който преживява своя ад, са думи за живот, които надминават всички богословски анализи на хора, умеещи добре да се нагаждат.
И така, нуждаем се от искрени личности, които имат опит от живота. Защо се нуждаем от тях? Защото искаме да ни докажат, че си струва да живеем.
Това може би за някого ще прозвучи странно и наивно, но е изключително важно. Да знаем, че си струва да живеем.
Тези хора са истинските милостиви, които ни дават надеждата, че животът има ценност и смисъл. Ето защо глад има не само за храна; болни са не само страдащите от някакво заболяване; в тъмница не е само онзи, който е извършил престъпление и е в затвора; странник не е само имигрантът.
За да утешиш, трябва и ти да си утешен. За да си утешен, трябва да имаш общение с Христос. Оттук всичко се охристовява. Какво означава, че имам връзка с Христос? Това не е абстрактна идея или повърхностна мисъл („Помолих се малко и се почувствах добре„).
Да си свързан с Христос означава животът ти да се променя и във всеки човек да виждаш Него. Моят ад става моето спасение. Мястото на моята болка става моето възкресение.
Казваме, че страдаме от проблема на осъждането. Казва ни го тази евангелска притча, този дълбоко богословски текст. Казваме, че не е правилно да осъждаме, защото е грях.
И какво прави Господ, когато ние обвиним другия – Той заема неговото място и сякаш ни казва: „Ти защо го осъждаш? Аз съм Грешният, защо осъждаш Мен? Затвореният в тъмница съм Аз.“
И когато осъждаме някого, Христос осъждаме.
Христос заема мястото на нашия брат и когато осъждаме грешния, осъждаме Христос. Той защитава злодея, взема неговото място и сякаш ни казва: „Не го осъждай, Аз съм негов Покровител, негов Споручител!“.
Величието на Божията любов се съдържа в реалността на това, че нашият Господ е гарант за престъпника, но и за неговото спасение – чрез Кръста и Възкресението Си, както и че заема неговото място. Той е Гарантиращият нашето спасение.
„Христос в пустинята“
Автор: Архим. Варнава Янку
Източник: www.pravoslavie.bg
Превод: Константин Константинов