Александър Геров е най-странният измежду всички поети, които е раждал българският космос.

Някои го смятаха за луд, други – че се прави на луд, трети го обичаха и търсеха пролука към неговата привидна заключеност.

Не беше капсулиран, а по-скоро бе извънземна капсула, пратена на тази пуста откъм чешити земя, да покаже какво е да живееш в смъртта и да не ти пука от нея.

БЕЗИЗХОДНОСТ

Защо тъй рано трябваше да разбера, 
че да живеем, е безкрайно унизително. 
Сега е свършено. Аз трябва да умра, 
да се простя с живота, който така обичах.

В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка 
е свързана с позорни унижения, 
една-едничка мисъл ме опива: 
да мразя, да презирам, да убивам.

И да умра, трева ще никне върху гроба ми. 
Човешки крак ще тъпче върху нея 
в часа, когато слънцето ще грее 
и влюбените птици в клоните ще пеят.

Бих изгорил на прах телото си, 
но хората енергията ми ще хванат. 
Дори на хищник да ме стори бог, 
в зоологическата градина ще попадна.

Навън минава уморено здрача 
и мойте сълзи капят върху масата. 
За себе си ли плача аз сега 
или за хората, в които мойта вяра е угаснала?

Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа, 
кажи, че ние с теб не сме тъй лоши, 
кажи, че хората все пак са си добри – 
аз искам в твойте думи да повярвам.

ЛЮБОВ

С лице от странен блясък озарено 
ти в своите очи ме потопи. 
Докосна се ръката ти до мене 
и камъка в сърцето ми стопи.

По моите черти тъй уморени 
отново мина малко светлина. 
И се събра безкрайната вселена 
в спокойните контури на деня.

И дълго аз те носих във сърцето си. 
Под клепките ми нощем спеше ти. 
В зори се вслушвах как тупти сърцето ми 
и скачах от кревата с весел вик.

А после избледняха наште думи, 
изстинаха горящите уста. 
И угаси се чудното безумие 
в разкритата лъжа на любовта.

Сега отново здания и улици 
ще се въртят в безсънните нощи. 
Ще се въртят пред мене пак учудени 
зелени, сини, шарени очи.

Така от скок на скок, в самоизмама, 
срещу смъртта отиват мойте дни… 
Въртете се, студени черни здания!… 
И ти, земя, глупешки се върти!

МОЗЪК

Човешкият мозък – една многоъгълна призма 
с две основни черти: да се храни и да се размножава. 
А мислите му като хищници се облизват 
и ръфат, и търсят смисъл, надежда, забрава.

Ах, внимавайте, хора, лекувайте си умът! 
Станете приятели на някое горско цвете. 
Че ще стане умен, ще стане могъщ лъвът 
и тогава, тогава – тогава се вие пазете.

МЪКА

Аз видях абсолютното нищо; 
бе по-страшно от смърт в скотобойна; 
бе брутално, безпринципно, хищно – 
бе разумно и хладно спокойно.

Аз видях го във хора различни, 
с охранени, гойни лица – 
в хора, устните хитро облизващи, 
в спапирусените им сърца.

Тези хора без срам и за всичко 
си намираха днес обяснения; 
не познаваха чисти усмивки, 
нито сълзи, нито угризения.

Те рисуваха, пееха, пишеха 
с много устрем и много размах, 
а пък в себе си друго си мислеха 
и поглеждаха гузно със страх.

Те във своята ситост умуваха, 
че би трябвало да поживеем, 
да си хапнем и да пофлиртуваме, 
да си пийнем и да си попеем.

И сърцето ми гневно удари, 
със юмрук блъсна мойте гърди. 
Аз заплаках за наште другари, 
покосени в поля и гори.

И плачех аз, и им завиждах 
за сърцето, което мълчи – 
за детинските техни усмивки 
и за мъртвите техни очи.