.
Християнството призовава вярващия, пък и всеки друг човек, да живее разумно и да не губи напразно времето, отредено му на тази земя.
Какво ни дава празното любопитство? Празните разговори? Безцелното шляене? Нищо.
Те пречат да вървим по пътя на духовното и интелектуално усъвършенстване. Нехайството стои в основата на този повърхностен живот.
Някои намират, че е по-лесно така да се живее, други го превръщат в мода. „Рано е да уча за изпит, ще ми стигнат два дни…”, „От пет години имаме любов, но не бързам, след година-две ще се оженим…”, „Майка ми е нещо зле, но не съм я водил на лекар. Болката в стомаха й може сама да изчезне”.
Какъв е резултатът от такова поведение? Обикновено лош. Невзет изпит. Прекъсване на една любов, която няма да се повтори в живота ни. Фатално развитие на болестта.
Като че ли някакъв наш враг ни шепне да отлагаме, за да се възползва от нехайството ни. Точна дума ли е „някакъв”? не, това е известният на всеки християнин човешки враг – сатаната.
Всеки е преживял житейската опитност, че позата на отпуснатост или самата отпуснатост са му стрували скъпо.
Всяко отлагане на работата, която трябва да се свърши, води до второ отлагане и така забавянето няма край.
Безделието се превръща в страст. Най-обикновения труд ни изглежда вече прекалено тежък.
Самите ние се превръщаме в тежест за своите близки и в някаква степен за света, но без да го разбираме.
Обиждаме се, ако ни намекнат за лентяйство. Създаваме си защитна филосфия: „Правя, каквото искам, не живея като робот”.
Но какво всъщност правим? Дремем всеки ден над чашата с кафе и говорим празни приказки с хора, които приличат на нас.
Чуй обаче какво пише в Свещеното Писание: „Проклет да е, който върши нехайно делата на Господа”.
Да вървим по пътя на духа с всяко свое действие – това се изисква от нас. Бог не иска да живеем в батак, в хаос.
Той ни е направил творци и не е против труда и знанието.
Радостен е само простият и чист живот във вярата, в работата, в отношенията ни с хората. /Даже когато пишем сложни философски книги или решаваме невероятни математически задачи./ Всичко да е ясно, нищо да не крием.
Когато наваксваме пропуснатото, винаги прибързваме. Ето защо делата трябва да се изпълняват своевременно.
Всяко дело има най-подходящия си час. Който е цепил дърва на някоя селска самотница през януари, трябва да е постъпил добре, но би било още по-добре да го направи през ноември. И достойнството, и цената на извършеното ще са по-големи.
Ние подценяваме всекидневните си дела и запомняме само големите си изяви. Но Бог ни гледа с друго око.
И чистенето на къщата, и готвенето в кухнята могат да се вършат с чувство на отговорност, с участието на духа във всяка подредба, с грижа за другите, с благодарност.
Няма добро дело, в което човек да не израства, колкото и дребно да е то. Стига да го осъзнаваме.
Затова мъдрият не се срамува от вида на своя труд. Ето защо Библията казва, че няма срамна работа, стига човек да я извършва с достойнство и чест.
Ръцете на мъжествения са неуморни
Естествено, всяка по-голяма работа изглежда тежка, преди да я започнем. Един глас винаги ни шепне, че трудът ще е огромен, а противодействието на другите – прекалено силно.
Не бива да го слушаме. Трудът ни съвсем няма да е смазващ и с Божията помощ ще преодолеем всяка недоброжелателност, но предварително е нужна вяра.
В противен случай даже ако работата ни е още далечна идея, вече ще се чувстваме претоварени. Животът с такова съзнание се превръща в робство.
Нехайството прилича на червей, който малко по малко прояжда дървото, а в нашия случай – добродетелите ни.
„В похоти тъне всеки безделник.” Добродетелта се развива, когато прераства в дела.
Не е възможно да останем чувствителни към живота на хората, ако повтаряме „за нищо не ми пука” и демонстрираме точно такова поведение.
Не е възможно да не се превърнем в егоисти. Свещеното писание ни казва още: „Ръцете на мъжествения са неуморни”.
Нехайството е немъжественост, бягство от целите на човешкия живот, абдикация. Безкрайно много работа имаме на този свят. Кой ще я свърши вместо нас?
Защо се раждаме? Какъв смисъл влагаме в нашето съществуваме? Какво е оправданието ни пред Онзи, който ни е дал живота?
Християнинът разбира добре този коварен сатанински шепот: „Дай на мене днешния ден, а на Бога ще дадеш утрешния”. Той знае, че времето му е безценно.
Не го ли използва днес, ще дойде ден, когато ще го търси, но няма да го намери. Така пропускаме музиката, която е трябвало да чуем; книгите които е трябвало да прочетем; приятелствата, които сме могли да създадем; доброто, което сме мислели да извършим; вярата, призвана да ни спаси…
Християнството учи, че е загубен денят, в който не си извършил добро дело. Всеки, у когото чувствителността е жива, ще признае това.
„Подвизавай се с добрия подвиг” – казано е много точно. И нехайството, и лошотията имат своите рекорди.
Но се случва един час на усърдие да ни спаси. Виждаме как двама души разтоварват камион с помощи за бедните сираци и нещо се пробужда в отпуснатата ни душа. Хващаме се на работа и ние.
След малко повече от час, когато всичко е свършено, не можем да повярваме… Каква е тази светла радост в сърцето ни? Да помагаме безкористно на слабите – наистина ли няма нищо по-прекрасно?
Как сме живели досега?
Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев