.

Измежду лудостта и хаоса, изглежда съм свирил на една точно определена струна. Виждам, че моят творчески път се е въртял около опита да изкажа природата на почти осезаемото чувство на загуба, което предяви претенции върху живота ми.

Реализирането на Бог чрез любовната песен остава моята първа мотивация на творец. Любовната песен може би е най-истинският и отличим човешки дар за признанието на Бог.

Самият Исус в една от най-красивите си фрази казва „Когато има двама или повече души, аз съм в средата.“ Той казва това, защото когато има двама или повече души, има език.

Любовната песен е звукът на нашите начинания в стремеж към божественото, към това да се надигнем над земното и посредственото.

Ние сами създаваме собствените си катастрофи и съзидателните сили в нас способстват за това. Всеки от нас има нужда да създава, и скръбта е съзидателно действие. 

Меланхолията мрази припряността и се рее в тишина. С нея трябва да се борави внимателно.

Просто любовната песен никога не е истински щастлива. Тя трябва преди всичко да приеме възможността за болка. Песните, които говорят за любов без да имат болка или въздишка в своите редове не са любовни песни, а омразни песни, прикрити като любовни песни, и не трябва да им се доверяваме. Тези песни отричат нашата човешка същност и нашето дадено ни от Господ право да бъдем тъжни, а ефирът е задръстен и замърсен от тях. Любовната песен трябва да отеква с шепота на скръбта и звъна на мъката.

Писателят, който отрича да проучи по-тъмните страни на сърцето никога няма да може да пише убедително за чудото, магията и радостта от любовта, също както добрината не може да бъде достоверна освен ако не диша същия въздух като злината – трайната метафора за Христос, разпнат между два престъпника ми идва наум – така че, в тъканта на любовната песен, в нейната мелодия, в нейния текст, трябва да се усеща признание за възможността за страдание.

Бих направил всичко, за да има добра песен. Дори да се замеся в катастрофална връзка. Любовта умира, изкуството остава.

Любовната песен трябва да бъде родена в света на ирационалното, абсурдното, отвлеченото, меланхоличното, завладяващото, ненормалното; тъй като любовната песен е шумът на самата любов, а любовта е, разбира се, форма на лудост.

Любовните песни съществуват за да запълнят с език тишината между нас и Бог, да скъсят дистанцията между преходното и божественото.

В света на съвременната поп музика – свят, който привидно се занимава с любовната песен, но всъщност ни замеря с буци от топло бебешко повръщано с цвят на яйчен крем по ефирните честоти, истинската скръб не е приемлива.

Моят творчески път се върти около желанието, или по-точно, около нуждата да изкажа многообразните чувства на загуба и копнеж, които са свистели през костите ми и са бучели в кръвта ми през моя живот.

Често откривам, че песните които пиша изглежда знаят по-добре какво се случва в живота ми от мен.

Щастлив съм в своята тъга.

Въображението иска свой заместник и чрез писането на любовната песен, човек седи и вечеря със загубата и копнежа, с лудостта и меланхоличния екстаз, с магията, радостта и любовта с уважение и благодарност – поравно. Духовната мисия има много лица – религия, изкуство, наркотици, работа, пари, секс – но рядко търсенията служат Богу така пряко, и рядко удовлетворението, правейки това, е толкова голямо.

Винаги има болка. Има едно нещо, което ти е гарантирано в живота, че винаги ще има излишък от болка.

„Вдъхновение“ е дума, която се използва от хора, които действително не правят нищо.

Не може да си позволим да сме безделници. Да бачкаш по някоя лоша идея е по-добре отколкото да не бачкаш изобщо. Не можеш да разбереш стойността на идеята, докато не я реализираш.

Единствените хора, които могат да кажат, че са щастливи остарявайки, са тези, които все още не са стари. Всеки ден тази идея ме прави все по-малко и по-малко щастлив.

Най-големият ми страх е да загубя паметта си, защото паметта е това, което сме.

Колкото по-стар ставам, толкова повече чувствам някои духове – особено жените в моя живот – излизат от сенките и стават все повече част от живота ми.

Всичко, което е казано за мен, ме обижда. Без значение дали е вярно или не.

Всичко се движи към края си. В това може да си сигурен.

Ник Кейв е австралийски музикант, композитор, поет, автор, актьор и сценарист. Най-известен е с участието си в групите The Bad seeds и The Birthday party.

Албумът „Murder Ballads” от 1996 представлява истинската кулминация на дългогодишната обсесия на Ник Кейв от мотива за смъртта и насилието.

Всяка от песните е построена върху наратив, разказващ за смъртта на любимата/любимия, за убийството ѝ/му от другия поради несподелени чувства – „Henry Lee” с Пи Джей Харви, материални затруднения в „The Willow Garden” и просто романтичност в несъвместимостта на красотата с живота в „Where The Wild Roses Grow” с Кайли Миноуг, или върху размишленията на масов убиец, отричащ свободната воля в „O’Maille Bar”, и на самотна нещастна девойка, съзнаваща трагичната преходност на всичко живо в „The Curse Of Milhaven”.

Синглите с участието на Пи Джей Харви и Кайли Миноуг заемат първите места в класациите и през 1996 г., MTV награди Ник Кейв за най-добър мъж-певец, награда, която Кейв отказва с думите “Благодаря ви, но не…, не ви благодаря”, мотивирайки се, че не иска да се състезава с други хора в областта на изкуството.

През 1997 излиза “The Boatman’s Call” – най-опростеният и лиричен албум дотогава, без характерните неясни метафори и множество текстови препратки, а през 1998 The Bad Seeds издават „The Best of Nick Cave and Тhe Bad Seeds”, след което Ник Кейв започва да работи предимно сам.

Освен музикант Ник Кейв е и писател – издава първата си книга –„King ink“, през 1988 г., колекция от текстове и пиеси.

През 1997 г. следва „King ink II“, съдържаща песни, стихове, както и препис от радио есе, което е направил за BBC.

Докато се установява в Западен Берлин, Кейв започва работа по творба, която ще се превърне в дебютния му роман – „И магарето видя ангела“ от 1989 г.

На 8 септември 2009 г. е публикуван втория му роман наречен „Смъртта на Бъни Мънро”.