.

САМО ОНЗИ, КОЙТО ОСЪЗНАТО МОЖЕ ДА КАЖЕ „ДА“ НА СИЛАТА НА ВЪТРЕШНОТО СИ ПРИЗВАНИЕ, СЕ ПРЕВРЪЩА В ЛИЧНОСТ; КОЙТО ОБАЧЕ Й СЕ ПОДЧИНЯВА, БИВА УВЛЕЧЕН ОТ СЛЕПИЯ ХОД НА СЪБИТИЯТА И УНИЩОЖЕН.

Величието и изкупителният подвиг на всяка истинска личност се състои в това, че сама се принася в жертва на своето призвание със съзнанието, че изважда на бял свят в своята индивидуална действителност онова, което, несъзнавано от групата, би я довело само до гибел.

Един от най-блестящите примери за живот и за смисъл на личността, който е съхранила историята, откриваме в личността на Христос.

В християнството /между другото единствената религия, преследвана от римляните/ се формира антиподът на римската мания за величие, присъща не само на Цезар, но и на всеки римлянин.

Противоречието проличава навсякъде където се сблъскват култът кам Цезар и християнството. Както знаем обаче от намеците на евангелистите за душевните процеси в личността на Христос, това противоречие изиграва решаваща роля и в душата на основателя н християнската религия.

Разказът за изкушенията в пустинята ясно показва каква душевна сила притежава Христос – там той е изкушаван от дяволската сила на съвременната му психология.

Дяволът е обективно-психичното, в чийто плен са всички народи в Римската империя; затова той обещава на Исус всички земни царства, сякаш възнамерява да го направи Цезар.

Следвайки вътрешния глас на своето призвание и предопределение, Исус доброволно се подлага на нападките на имперското безумие, обзело всички – и победители и победени.

Така той познава природата на обективно-психичното, което излага на страдания целия свят и поражда копнеж по избавление, познат и на езическите поети.

Исус не потиска и не оставя да бъде потиснат от тези душевни нападки, които съзнателно сам поема върху себе си, а ги асимилира. Така господстващият над целия свят Цезар е заменен от духовно царство, а imperium Romanium – от универсалното отвъдно Божие царство.

Докато целият юдейски народ очаква като месия един също толкова войнствен и политически деен герой, Христос изпълнява месианското си призвание не толкова в името на своята нация, колкото на целия римски свят, като припомня на хората старата истина, че където господства силата, няма любов, а където владее любовта, силата няма място.

Религията на любовта е пълната психологическа противоположност на демоничния култ на римляните към силата.

Уникалният живот на Христос се е превърнал в свещен символ, защото е психологически прототип на единствения смислен начин на живот, а именно на живот, който се стреми към индивидуалното, ще рече абсолютното и безусловно осъществяване на собствения вътрешен закон.

Обожествяването на Исус, както и това на Буда, не ни учудва, а категорично доказва огромната ценност, която хората придават на тези герои, а с тях и на идеала за формирането на личността.

И ако днес се създава впечатление, че сляпото и разрушително надмощие на безсмислените колективни сили е изтикало на заден план идеала на личността, това е само временна съпротива срещу превъзходството на историята.

Дори болшевизмът, който е крайна форма на радикализъм, балсамира Ленин и превърна Карл Маркс в спасител. Идеалът на личността е неотменима потребност на човешката душа и бива защитаван толкова по-фанатично, колкото по-неподходящо въплъщение е получил.

Дори култът към Цезар е бил криворазбран култ към личността, а модерното протестанство, чиято критична теология все повече разклаща вярата в божествеността на Христос, намира последно убежище в личността на Исус.

Да, така наречената от нас „личност“ действително е обвита във величие и тайнственост. Всичко, което можем да кажем за нея, е незадоволително и неадекватно и постоянно съществува опасност разговорът да се изгуби в празно и фанатизиращо бръщолевене.

Дори самото понятие за личност е толкова смътно и зле дефинирано в ежедневната употреба, че трудно ще се намерят двама души, които да го разбират по един и същи начин.

Така както значимата личност оказва освобождаващо, спасително, преобразуващо и лечебно въздействие върху обществото – раждането на личността действа лечебно на индивида – сякаш някой изгубен в заблатени ръкави приток отново открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да започне естествения си растеж.

Вътрешният глас е гласът на един по-пълноценен живот, на едно по-широко и всеобхватно съзнание. Тъй като формирането на личността е равнозначно на потенциране на съзнанието, в митологичен смисъл раждането на героя съвпада със символичното прераждане на слънцето.

По същото причина повечето герои притежават свързани със слънцето атрибути, а мигът на раждане на личността им се нарича просветление.

Страхът, който повечето хора изпитват пред вътрешния глас, не е толкова детински, колкото може да ви се стори.

Съдържанията, с които си има работа ограниченото съзнание, не са никак безопасни, както показва класическия пример с живота на Христос или също толкова показателно преживяване на Буда с демона Мара, а по правило крият специфична опасност, различна за всеки индивид.

Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.

Вътрешният глас представя злото по подвеждащо убедителен начин, за да ни накара да му се подчиним. Ако не го сторим, нищо в това привидно зло не прониква в нас и не може да се извърши никакво обновление и изцеление.

Когато Азът напълно се подчини на вътрешния глас, тогава всичките му съдържания действат като демони, което води до неизбежна катастрофа.

Ако Азът обаче бъде подчинен само отчасти и чрез себеутвърждаване се избави от пълно поглъщане, тогава той може да асимилира вътрешния глас и се оказва, че злото, което този глас носи, е зло само привидно, а всъщност е източник на изцеление и просветление.

Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.

Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.

Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. То както казва Фауст:

Ако постигнем в този свят добро,

Измама и лъжа е вече по-доброто!

Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:

Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.

Има времена в историята, когато нещо добро трябва да си отиде, поради което призваното да го смени отначало изглежда зло. Цитираната по-горе мисъл показва колко опасно е дори само докосването до тези проблеми; колко лесно само би могло да се промъкне злото под предтекст, че е по-добро!

Който обаче не може да изгуби живота си, няма и да го запази.

Раждането и животът на героя винаги са в опасност. Типични примери за това са змиите на Хера, които заплашват кърмачето Херакъл, питонът, който ще се опита да попречи на раждането на бога на светлината Аполон, избиването на младенците във Витлеем.

Формирането на личността е рисковано начинание и е трагично, че тъкмо демонът на вътрешния глас представлява едновременно висша опасност и незаменима помощ. Трагично е, но е логично. Естествено, че е така.

Можем ли да упрекваме човечеството и добронамерените пастири на стадото или загрижените бащи за това, че издигат защитни стени, измислят убедителни фантазии и препоръчват проходими пътища, които се вият между пропасти?

В крайна сметка герой, водач и спасител е онзи, който открива нови пътища към по-голяма сигурност. Бихме могли да оставим всичко постарому, ако не се налагаше да открием този път и човечеството не трябваше да търпи неимоверни страдания, докато не го открие.

Неоткритият път в нас е жива психична реалност, която класическата китайска философия нарича „дао“ и сравнява с воден поток, неумолимо пробиващ си път към своите цели.

Да бъдеш в дао означава постигнато съвършенство, цялост, изпълнено призвание, начало, цел и пълно осъществяване на присъщия на нещата битиен смисъл.

Личността е дао.