.

ТАЙНСТВОТО НА ЦЯЛОСТНОСТТА

автор: Мирча Елиаде

Когато наслуки препрочитах „Пролог в небето“ във „Фауст“ на Гьоте, онова, което едновременно ме впечатли и смути, беше снизходителността, дори нещо повече – симпатията, която Бог проявява към Мефистофел.

И тук ще чакам твоята поява,
понеже ти допадаш ми по нрав:
рече ли някой дух да отрицава,
не ми дотяга, ако е лукав.
Човек задрямва лесно и след време
се размечтава за спокойни дни –
но ти го безпокой и го дразни,
та като дявол с труд да се заеме!

Всъщност симпатията е взаимна. Когато Небето се затваря и архангелите се разотиват, останал сам, Мефистофел признава, че той също от време на време с удоволствие се среща със Старика:

Понякога с приятния старик
е твърде неразумно да се спори.
Умее той, макар да е велик,
и с дявола човечно да говори.

Няма съмнение, че във „Фауст“ Гьоте не употребява случайни думи. Следователно повторението на мотива за „допадането“, споделено първо от Бога, а след това и от Мефистофел, има някакъв особен смисъл.

Парадоксално е, но съществува неочаквана „симпатия“ между Бог и отрицаващия Дух.

Естествено, включена в цялостта на Гьотевата творба, тази „симпатия“ става неразбираема. Мефистофел стиулира човешката активност. За Гьоте както злото, така и заблудата са продуктивни.

„Блуждай, и разум ще те осени!“, казва Мефистофел на Хомунукулус. „Именно противоречието ни прави продуктивни.“, изповядва Гьоте пред Екерман през 1827 г.

А в една от „Максимите“ си отбелязва:

Понякога разбираме, че една грешка е в състояние да ни мотивира и да ни подтикне към действие, също както и истината.

Или още по-ясно:

Природата не се тревожи от грешките: тя сама ги поправя и не се пита какво е могло да се случи заради тях.

Фауст и Мефистофел в кабинета на Фауст, гравюра от Тони Йохано по „Фауст“ от Гьоте

В схващането на Гьоте Мефистофел е духът, който отрицава, който протестира, който най-вече спира жизнения поток и пречи нещата да се извършват. Дейността на Мефистофел е насочена не срещу Бог, а срещу Живота.

Мефистофел е „баща на всички пречки“. Мефистофел иска от Фауст да спре. „О, миг, поспри!“ е формула, изречена под мефистофелско влияние. 

Мефистофел не се противопоставя директно на Бог, а на основното му творение, на Живота. На мястото на действието и на Живота той се опитва да наложи почивката, неподвижността, смъртта. Защото, което престане да се променя и да се преобразява, то се разлага и умира.

Тази „смърт в Живота“ се изразява чрез духовната стерилност: това в крайна сметка е проклятието, осъждането на вечни адски мъки. Който дълбоко в себе си е позволил да изсъхнат корените на Живота, попада под властта на Духа отрицател.

Престъплението срещу Живота, предупреждава ни Гьоте, е престъпление срещу избавлението на душата.

И въпреки това, както често пъти е отбелязвано, макар че по всякакви начини Мефистофел се противопоставя на жизнения поток, той все пак стимулира Живота. Бори се срещу Доброто, но в крайна сметка прави Добро.

Демонът, който отрича Живота, е един вид съобщник на Бога. Затова в божественото си предзнание Бог драговолно му разрешава да бъде спътник на човека.