.

Федерико Гарсия Лорка, това име звучи като мелодия, излязла от дълбините на испанската душа. Той не е просто поет или драматург, а един цял свят, изпълнен с цветовете и страстите на Андалусия. Роден в сърцето на този слънчев регион, Лорка успява да улови духа му и да го превърне в безсмъртни стихове и пиеси.

Представете си го като художник, който с думите си рисува картини, изпълнени със страст, любов, болка и надежда.

Неговите стихове са като фламенко танц, където всяка дума е нотка, а всяка строфа – завъртане. Сякаш чуваш ритмите на кастанетите и виждаш пламъците на огъня в очите на танцьорите.

Лорка не пише само за себе си. Той е гласът на обикновените хора, на тези, които обичат и страдат, които се смеят и плачат. Неговите произведения са като огледало, в което виждаме себе си и света около нас. Той не се страхува да говори за трудните теми – за любовта и смъртта, за социалните неравенства и за борбата за свобода.

Федерико Гарсия Лорка е разстрелян на 19 август 1936 от фалангистката милиция и е погребан в необозначен гроб някъде в близост до Гранада.

Режимът на Франко поставя произведенията му под забрана, която е смекчена едва през 1953, когато са издадени силно цензурирани „Събрани съчинения“. Едва след смъртта на Франко през 1975 става възможно животът и смъртта на Гарсия Лорка да бъдат публично обсъждани в Испания.

Физическата агония, биологичната, естествената, на едно тяло – от глад, жажда или студ продължава малко, много малко, но агонията на неудовлетворената душа – цял живот.

Въображението е синоним на способността за открития.

Който не почука на сърцето, напразно ще чука на вратата.

Малко е да обичаш с ума, когато тялото – проклето да е! – мълчи.

Мисията на поета е да въодушевява, а в точният смисъл на думата – да дава душа…

Когато започне играта „Стани от стола, за да седна аз“ – счупи стола и не играй на тази игра.

Ако успееш да проумееш напълно един ден, ще можеш да обичаш всяка нощ.

Когато ти се иска да крещиш, а не бива – лесно ще полудееш.

Мислиш, че стените скриват всичко, а времето лекува, но не е така. Това, което е проникнало в сърцето, остава там.

Артистът, особено поетът, е много често анархист в най-пълния смисъл на думата. Той трябва да обръща внимание само на три силни гласа – гласа на смъртта, гласа на любовта и гласа на изкуството.

В сърцето на всяко велико изкуство е необходимо да има меланхолия.

Вчера е мъртво днес, а утре е още неродено. Сега се случва животът. Нашият ден е днес.

Великите хора предизвикват бездна от недоумение и неразбиране.

Това, което животът ме научи е, че повечето хора прекарват живота си като се затварят в къщи и вършат неща, които мразят.

Във всички страни смъртта е край. Тя пристига и завесите се спускат. В Испания – не. В Испания те се вдигат.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Понякога да мълчиш означава да лъжеш – МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО