–

Той е един от холивудските творци, постигнали най-голям успех.

Казват, че е и режисьорът с един от най-трудните характери.

Изявява се и като продуцент и сценарист. Всичко, до което се докосне, е обречено на успех.

Неговите филми „Кръстникът“ и „Апокалипсис сега“ са сред най-великите шедьоври в киното.

За него играят култови актьори като Марлон Брандо, Робърт де Ниро и Ал Пачино.

В последно време Франсис Форд Копола се е оттеглил в прочутата си винарна, съвсем заслужено за човек на неговата възраст, постигнал толкова много.

Ще Ви издам една тайна: чрез правенето на филми и в напреднала възраст постоянно научавам нещо ново – за света, за хората и за самия себе си. Считам за великолепно, че на моите седемдесет и две години, след работа, мога да се върна вкъщи и да кажа на жена си. „Скъпа, днес пак научих толкова много неща”.

Никога не съм изпитвал страх да поема риск за нещо – за разлика от повечето босове в Холивуд. Те не мразят нищо повече от това да поемат рискове. Но мисля, че правенето на кино без рискове е възможно също толкова малко, колкото правенето на бебета без секс. Има само едно нещо, което не трябва да се подлага на риск: да пропилееш живота си.

Много хора на смъртното си легло се вайкат: „Ох, само ако бях направил това или онова!” Това определено няма да се случи с мен – направих всичко, което исках да направя.

За съжаление, ми се случи най-лошото, което може да се случи на един човек на изкуството. Постигнах успех. „Кръстникът” пожъна успех в такава степен, че станах прочут и изведнъж в Холивуд ме приеха за значим. От този момент нататък бях обсипван с оферти от всички страни, за които изобщо не проявявах интерес. Успехът ме отклони за известно време от пътя на експерименталното авторско кино. Като млад идиот, глупашки, не схванах, че босовете на филмови компании, естествено, предлагат на някого само това, с което самите те могат да правят пари.

За разлика от Мартин Скорсезе аз не съм израснал в съседство с криминални престъпници, а в среда на музиканти. Преди няколко години се заклех да снимам филми само по собствени сценарии и сам да финансирам филмите си. Защото представата да моля някого за пари или да допускам да ми налагат някоя звезда, за да мога да реализирам един филм, стана непоносима за мен.

Научих се да съставям такъв нисък бюджет за произведенията си, че да мога да си го позволя. Не трябва да правя вече никакви компромиси и да давам отчет на никого. В тази връзка днес се чувствам действително по-свободен, отколкото преди.

Мисля, че човек трябва да се раздели с илюзията, че може да живее от работата си като режисьор: времената, в които човек можеше да печели пари с изкуство, са минало. А и моите филми от дълго време не носят приходи – финансирам ги с приходите от винарната си. Повечето хора са обсебени от страха да не загубят парите си, но аз никога не съм се колебал и секунда да вложа цялото си имущество в мои филмови проекти.

Финансирах сам „Апокалипсис сега”, въпреки че носех отговорността за три деца и малко преди това бях на ръба да загубя къщата си. В продължение на десет години връщах дълга си към банките. Дори и вече да нямам никакви пари, ще продължа да правя филми. Нещата винаги стават по някакъв начин.

Радвам се на писането, на сценичната работа, на учебния процес. Дали след това хората ще гледат готовия филм или едва след десет години или няма да го гледат – ми е безразлично. Не бива да забравяте едно нещо: много филми, за които днес ме възхваляват, по онова време бяха тотални провали, които едва ли някой искаше да гледа.

С вкуса на кинозрителите нещата са подобни като с храната: когато храниш хората със спагети и доматен сос, те са доволни. Но ако им сервираш нещо ново, чуждо, те остават резервирани. Едва години по-късно те може би си казват: това всъщност не беше толкова лошо.

Човек трябва да има търпение. Трябва да се даде време на нещата да узреят.

Всеки възможен проблем с един актьор – било то, че идва безочливо късно или че перманентно е пиян, постоянно забравя текста си или крещи през цялото време – се дължи на една и съща причина: той се страхува. Това се отнася за всички актьори, без изключение. Дори и Марлон Брандо веднъж ми каза: „Мислиш ли, че не ме е шубе?” Щом веднъж отнемеш страха от един актьор, засилиш неговата самоувереност и го накараш да усеща, че наистина вярваш в него, няма да имаш никакви проблеми с него.

Наполеон някога е казал: „Използвай всички оръжия, които са на разположение.” Точно това трябваше да правя като режисьор. Така че при първата среща поканих изпълнителите на вечеря – в страничната стая на един ресторант, която бях взел под наем и бях подредил като за семейно тържество. Накарах Марлон Брандо да седне отпред на масата, Ал Пачино от дясната му страна, Джеймс Каан от лявата му страна и така нататък. Сестра ми сервираше храната и след кратко време всички се държаха като филмовите си герои: Джеймс Каан се опитваше да впечатли Брандо с вицове, а Ал Пачино се опитваше да импонира на Брандо с невъзмутимост.

Мисля, че когато за мен дойде време да умра, ще кажа: „Все пак какъв интересен живот имах! Успях да работя като кинорежисьор, имах прекрасна жена и прекрасни деца, загубих много пари и успях пак да спечеля пари, успешно влязох в лозаро-винарския бизнес.” Всички тези красиви спомени ще отминат неусетно покрай мен. И когато по-късно умра, дори няма да забележа това.

Превод: Господин Тонев; със съкращения от cao.bg