.

Тя се налага като върховен сeкc-символ през 50-те години – руса, стопроцентова американка, съпроводена от оглушително крещящи реклами.

Крехка и променлива в частния си живот, търсеща сигурност в любовта, тя стига дотам, че изоставя холивудските режисьори за един белязан от съдбата американски президент…

Норма Джийн Мортенсън е дъщеря на Гладис Монро Бейкър Мортенсън, улична актриса в Холивуд с несигурно препитание, и на нейния втори съпруг Едуард Мортенсън, норвежец по произход, с колебливи доходи, който изчезва твърде скоро след раждането ѝ.

Норма Джийн има мизерно детство, белязано от голямата депресия. До 7-годишна възраст живее в едно семейство, после отива при майка си, докато тя не е въдворена в приют заради параноидна шизофрения.

Следващите 3 години Норма прекарва в дом за сираци и център за осиновяване. Грейс Годард, майка на нейната най-добра приятелка, се грижи за нея от 11-та ѝ година, докато тя се омъжва на 16-годишна възраст.

Търсейки убежище във въображаем свят, изпълнен с картините на пищни спектакли, Норма си измисля баща, който прилича на Кларк Гейбъл, и се утешава на острови, яхти и дворци.

Също така ѝ се случва да мечтае как се съблича в една църква и смаяните присъстващи тихо се възхищават от великолепието на гoлото ѝ тяло.

Бракът ѝ с покровителствения и ревнив Джим Доуърти много скоро се оказва разочароващ. Обратно на отвратителните истории, които тя по-късно разказва, че в пансиона е била изнaсилeна, сeкcуално прилъстена, от което забременяла, Доуърти твърди, че неговата Норма Джийн е била дeвcтвена.

Във всеки случай тя се уморява да играе ролята на жена, затворена в домашния кът, и се чувства облекчена, когато през 1944 г. съпругът ѝ заминава отвъд океана.

Когато започва работа в оръжеен завод, тя е забелязана от един фотограф. Норма Джийн обожава да позира и обективът (който според някои е нейната единствена любов) разкрива великолепна млада жена, копнееща да се харесва и да привлича вниманието, колкото сeксyална, толкова и уязвима, смесица между невинност и перверзия.

Преследвана от мечтите да стане звезда, тя се развежда със своя съпруг, става известен модел (фотографът Андре дьо Диенес се влюбва в нея и я моли да се оженят) и през 1946 г. се представя на кинокомпанията „Туентиът Сенчъри Фокс“.

Постига забележителен „ефект на плътта“ в една „няма“ проба, въз основа на която студиото я ангажира, изсветлява русите ѝ коси и сменя името ѝ на Мерилин Монро.

Според всички свидетелства Мерилин излъчва около себе си необикновено сeксyална атмосфера. Тя непрекъснато мечтае за сeкc и го замисля с всички мъже, които се среща, но не се самоопределя като „селективно неморална“, защото не се отдава на мъже, които не ѝ харесват, като първото условие е те да бъдат „мили“.

Предпочитанията ѝ обикновено са насочени към мъже на определена възраст, напомнящи образа на добрия, топъл баща. Според израза на Мерилин Холивуд през 40-те години е „свръхнаселен бродей“ и на нея ѝ е нужно да впрегне всичките си сили, за да престане да играе в роли както другите третокласни блондинки на „Фокс“.

Неин пръв меценат е продуцентът ветеран Джо Шенк, който тогава наближава 70-те. Шенк отрупва с подаръци младата звезда и редовно я кани в дома си в своето бюро, където прекарва времето, като я гали по гърдите и я кара да си спомня как е практикувала oрaлна любов…

Шенк представя Мерилин на Хари Коун, тиранът на „Кълъмбия“, но тя е толкова завладяна от идеята за своя пръв филм, че изглежда отхвърля настойчивите ухажвания на Коун.

Актьорът Милтън Берл успява там, където Коун губи. Той твърди: „Тя не ми се отдаде, защото имах средства да ѝ помогна, а защото ѝ харесах“.

По същото време Мерилин проявява слабост и към Фред Ларгър, неин преподавател по пеене, който и да оценява сeксyалните ѝ услуги, не отговаря на нейните чувства.

Оценка за сeкcуалността на Мерилин получаваме и чрез Антън Лавей, тогава 18-годишен, акомпанятор в едно заведение за cтpиптийз, където 22-годишната актриса работи известно време, след като е уволнена от „Кълъмбия“.

Лавей, който има двуседмична авантюра с Мерилин по мотелите (а когато им свършат парите, се любят в една кола), я описва като сeкcуално пасивно, дяволито дете, което предпочита възхитените погледи на мъжете пред настойчивото им внимание.

Биографите на Мерилин изглежда са на същото мнение. Фред Гилес пише, че тя през по-голямата част от времето е „погълната от мисли за самата себе си, за да бъде чувствителна към мъжете“.

А Норман Мейлър твърди, че тя е „приятна в леглото, но повече пасивна, отколкото активна“.

Мерилин продължава да живее в патетична тревога. „Не зная дали го направих добре“, мърмори тя, след като се е любила с Марлон Брандо.

Или скача в леглото и умолява: „Недей да правиш нищо, само ме прегръщай!“ Един от тези, които не пропускат да я прегръщат, е писателят Боб Слатнер. Той твърди, че за кратко време е бил женен за Мерилин в Мексико.

Но да се люби с по-голямата част от мъжете за нея е нещо просто и успокояващо:

Тe бяха толкова сигурни в себе си, а аз ни най-малко не бях, и те ми помагаха да се чувствам по-добре.

Джони Хайд наследява от Шенк ролята на меценат на Мерилин. Той е важен холивудски агент. Хайд е дребен, винаги добре обръснат, 53-годишен и тежко боледува от сърце.

Мерилин иска да го изостави, той ѝ предлага да се оженят, но тя му отказва. Създава ѝ чувство за сигурност, подновява гардероба ѝ и плаща разноските по пластичните операции на носа и брадичката ѝ.

По-важното е, че Хайд използва влиянието си, за да ѝ осигури нейните първи големи роли, и двете на издържани от мъжете жени в „Когато градът спи“ (1950 г.) и „Ева“ (1950 г.).

Мерилин и Хайд физически не си съвпадат, но тя симулира екстаз, за да не го обиди. Когато русата дива подписва своя пръв голям контракт, извиква: „Това е последният залък, който ще захапя.“

Всъщност се цели по-високо. Шегувайки се с една своя някогашна приятелка, Шели Уинтърс, тя прави списък на мъжете, с които би желала да cпи.

Там са имената на знаменити личности, за които би се омъжила, и други, които би cъблазнила. Между тях е и Алберт Айнщайн. Шели Уинтърс попада на снимка на гения със следното посвещение на Мерилин: „С уважение, любов и благодарност“.

Джо ди Маджо е първата голяма любов на Мерилин. Той е една разновидност на средновековния рицар Галаад…

Джо се превръща в най-великата звезда на бейзбола на всички времена. Оттегля се на 37 години, все още в отлична форма и е достоен за русата опожарителка на мъжките сърца, която ще стане суперзвезда с участието си във филмите „Мъжете предпочитат блондинки“ и „Как да се омъжиш за милионер“ (1953 г.).

Дори разкриването на един календар с гoли жени, за който тя е позирала в момент на парично затруднение, благоприятства възхода на кариерата ѝ.

За нейно нещастие Джо ди Маджо няма ни най-малко желание неговата съпруга да става суперзвезда, след като през 1954 г. тe сключвт брак.

С буен, мрачен, горд и ревнив характер, той мрази Холивуд и реагира против това публично изложение на чаровете на своята съпруга.

Ненавижда преподавателката по драматично изкуство на Мерилин, Наташа Литес, която си отмъщава, като казва, че Мерилин много по-добре се разбира с жените.

В отчаяното си усилие да спаси своя брак Джо ди Маджо, в заговор с приятеля си Франк Синатра, се опитва да изненада Мерилин „с друга жена“ (несъмнено, за да я принуди да се откаже от нейните намерения за развод).

Но твърденията на Литес никога не биват доказани. За да се опита да се измъкне от клишето на сeкcапилна блондинка, което ѝ е наложено от филмовите студиа, Мерилин напуска Холивуд и отива на Източното крайбрежие, където вярва, че ще най-после ще намери мъжа, който няма да се интересува само от тялoто ѝ.

Писателят Артър Милър, когото тя за първи път среща през 1950 г. („Той седна, хвана малкия ми пръст и ние се задоволихме да се гледаме в очите“), е смятан в левите интелектуални среди за това, което е Джо ди Маджо в света на бейзбола.

Майсторът на перото и сeкcапилната блондинка сключват брак през 1956 година. Лена Папитоне, тяхната прислужница, разказва, че в Ню Йорк Мерилин прекарва времето си между курсовете по драматично изкуство и сеансите по психоанализа.

Докато Милър работи в бюрото си, актрисата остава сама в своята стая, излегната върху леглото. Отпивайки бавно и с наслада шампанско, тя прекарва дълги часове на телефона, слуша плочи с гласа на „Франки“ или се възхищава пред огледалата от вида на своето гoло тяло. (Тя има навика да се гали пред една снимка на Джо ди Маджо в цял ръст, намираща се в нейния будоар).

Напълно отпусната, Мерилин не престава да се оригва и пръцка. Тя рядко се къпе, но все пак си прави труда да изрусява космите върху вeнериния си хълм („Искам да се чувствам изцяло руса“), от което получава някаква инфекция, и не носи никакво бeльо.

Мерилин яде мляко, бърше ръцете си в завесите, които поради това често трябва да се сменят…

В началото семейство Милър смущават своите приятели с постоянните си пререкания. След като се е любила цяла нощ, Мерилин забранява на прислужничката да сменя чаршафите, заявявайки: „Имам желание да остана тук целия ден“.

По-късно Мерилин прави два спонтанни aборта и потъва във все по-дълбока и по-дълбока депресия. Последните ѝ филми са завършени с голяма мъка (и с повишаване на цената за продуцентите, тъй като Мерилин, за да си отмъсти, редовно закъснява или отсъства).

Неможейки да спи, тя често взема успокоителни, поглъща наркотици, за да забрави. Няколко пъти Милър я спасява от големите дози, които е поела по невнимание. След като са работили заедно за „Недоразуменията“ (1960 г.), Милър се развежда (това става в деня, в който Джон Ф. Кенеди е избран за президент).

Приближавайки своите 35 години, сама и отчайващо разстроена от мисълта, че остарява, Мерилин има нужда от сигурност. Тя се хвърля в шумна авантюра с Ив Монтан, неин колега суперзвезда в „Нека се любим“ (1960 г.), който ужасно я разочарова, като прекъсва връзката им, за да не се раздели с жена си Симон Синьоре.

Мерилин иска нещо повече от временни увлечения. Такива са срещите ѝ в жалките хотели с датския журналист Ханс Йорген Лембурн, чиито ръце, твърди тя, я приспиват.

Ако се вярва на нейната прислужница, тя започва да виси по баровете, прави подаръци на своя красив шофьор и става интимна с масажиста си.

От време на време Джо ди Маджо остава да прекарва нощта при русокосата актриса, но продължава да не одобрява нейната кариера.

Друг стар приятел и понякога любовник, Франк Синатра, чиито сeкcуални изисквания и покровителствен авторитет я вълнуват и ѝ правят удоволствие до такава степен, че тя му прощава дори и мечтите за брак. По това време Синатра я представя на Кенеди.

„Виждаш ли ме като съпруга на президента?“, говори Мерилин с мечтателен тон пред своя приятел Боб Слатцер през 1962 година.

Тя не престава да тича на тайните срещи, които президентът ѝ определя във вилата на своя родственик Питър Лауфорд на брега на Санта Моника, в „Бевърли Хилс Хотел“ в Калифорния или в президентския самолет.

Тя си купува къща и се установява в Лос Анджелис, защото, както казва на приятелите си: „На бога, в лицето на Д. Кенеди, смешно досажда да чака дълго (в хотелските стаи) и да бъде разпознаван“.

Изпълненията на Кенеди са „съвършено демократични“ и „изключително проникващи“, твърди тя, кикотейки се.

Според Мерилин Джон Кенеди обича да я прегръща и притиска към себе си, но също така никак не се смущава да прекара ръката си под масата по време на официална вечеря, за да се увери, че тя не носи нищо под роклята си. Неговите закъснения и продължителни телефонни разговори започват да ѝ досаждат…

След като поздравява Кенеди с песента „Честит рожден ден“ на Медисън Скуеър Гардън по случай 45-годишнината му, Мерилин става прекалено трудна за управление…

През юни в желанието си да успокои бурята от недоволство Джон я поверява на своя брат Боб. Русокосата красавица отново започва да мечтае за брак.

Когато атаките ѝ стават опасно настойчиви и Робърт Ф. Кенеди сменя номера на телефона си, за да избегне повикванията, тя започва непредпазливо да се заканва, че ще събере пресконференция, за да го оплюе.

Самоубийство? Или убийство?

Настроението на Мерилин през това последно лято на 1962 г. се колебае между веселието и отчаянието, което е облекчавано от много хапчета и всекидневни сеанси при нейния психиатър.

Тя е отстранена от снимките на последния ѝ филм заради чести отсъствия и е отчаяна от своята неспособност да задържи един мъж, „да задоволи напълно нечии нужди“, както пише в едно неизпратено писмо до Джо ди Маджо.

Води толкова безреден живот и непрекъснато говори за своята смърт, че вестта за нея не е голяма изненада за никого. В една ранна неделна утрин е намерена мъртва в резултат на твърде силна доза приспивателни.

Оттогава се понасят слуховете, че Мерилин Монро е жертва на убиец. Но д-р Хайман Енгълбърг, който констатира смъртта ѝ, декларира, че актрисата сама е избрала своя край. Отнася се за самоубийство.

По някаква странна ирония богинята на любовта е мъртва поради липса на любов…

„Интимният живот на великите“, Уолъс и Валешински