.

Кои са особеностите на разумната душа — сама се наблюдава, анализира и прави от себе си каквото пожелае, сама прибира плода, който дава, докато други прибират плода при растенията, както и при животните. И постига собствената си цел, когато дойде краят на живота.

Често съм се учудвал, че всички най-много обичат себе си, но държат по-малко на собственото мнение за себе си, отколкото на чуждото.

Някой щял да ме презре. Негова работа. Моя работа е да не се окаже, че върша или говоря нещо, заслужаващо презрение. Щял да ме намрази. Негова работа.

Сократ нарича мненията на хората караконджули, които служат за плашене на децата.

Колко порочен и фалшив е който казва: „Решил съм да съм открит с тебе.“ Какво правиш, човече? Това не бива да се казва предварително. Ще се разбере на място. Редно е да е написано на челото, тутакси да прозвучи в гласа, да проличи в очите тъй, както влюбеният разбира веднага всичко по погледа на любимия. Изобщо откритият достоен човек трябва да бъде като лошо миришещия, та щом приближи и се изправи някой до него, да усети независимо дали желае или не желае. Нарочната откритост е като нож. Нищо по-грозно от приятелството с вълци. От всичко най-вече това избягвай. На достойния, открития и добронамерения човек е изписано в погледа какъв е и веднага се разбира.

Ти допускаш много грешки и си като другите; и дори да се въздържиш от някои грешки, характерът ти продължава да е наклонен към грешене, независимо че поради страх, честолюбие или друго такова зло се въздържаш от подобни грешки.

Свикни с това, в което не успяваш. Ненавикнала, и лявата ръка се справя лошо с другото, но държи по-добре от дясната юздата. На това е привикнала.

За съобразното с природата човек не трябва да укорява нито боговете, защото те не бъркат — по своя воля или неволно, нито хората, защото те бъркат само неволно. Та човек никому не трябва да се сърди.

Ако някой оставя в тебе впечатление, че е сбъркал, попитай се: „Сигурен ли съм, че това е грешка?“ Ако наистина е сбъркал, кажи си: „Навярно сам се е укорил.“ Това е равносилно да издере с нокти собственото си лице.

Да желаеш негодният човек да не греши е все едно да желаеш смокинята да не налива със сок плода си, бебето да не плаче, конят да не цвили и всичко друго неизбежно. Какво ти е станало, че си изпаднал в такова състояние? Ако си припрян, излекувай се!

Щом не бива, не го върши. Щом не е вярно, не го казвай. Нека инициативата е твоя!

Мъката и гневът, които изпитваме за нещо, водят до по-тежки последствия от това, което ги причинява.

В това е здравето на живота — да се прониква във всичко и да се разбира какво е, кое е материалното в него и коя оформящата причина. От цялата си душа човек да върши справедливи дела и да говори истината. Какво друго остава, освен животът да се използува за вършенето на добро след добро, като се свързват тъй, че помежду им да не остава дори най-малко разстояние.

Колко смешен и странен е който се учудва на каквото и да е от нещата, случващи се в живота!

На тия, които те питат: „Къде си видял боговете или как си установил, че съществуват, та ги почиташ?“, да отговориш първо, че те са видими и за погледа, а после, че не съм виждал душата си, но въпреки това я уважавам.

Хайде да разбереш вече, че имаш в себе си нещо по-благородно и божествено от това, което те кара да изпитваш чувства и, с една дума, те разиграва като марионетка. В какво състояние е сега умът ти? Да не би да е обхванат от страх, от подозрение, от силно желание?

Пази се както да се сърдиш на хората, така и да ги ласкаеш. И едното, и другото са проява на егоизъм и нанасят вреда. Нека, когато се сърдиш, ти бъде подръка възгледът, че не сърденето е свойствено за мъжа, а кротостта и спокойствието. По-човечен и по-мъжествен, спокойният разполага с мишци, сила и смелост, а не разсърденият и недоволният. Спокойствието е така присъщо за безстрастието, както и за силата. Както мъката и сърденето са признак за слабост, защото и в двата случая е налице нараняване и отстъпване.

Лудост е да искаш негодниците да не грешат. Това значи човек да желае невъзможното. А е проява на безразсъдство и тираничен нрав да си съгласен те да грешат спрямо другите, но не и спрямо тебе.

Ако си недоволен от нещо, значи си забравил, че всичко става в съгласие с всеобщата природа; че чуждите грешки не те засягат, и още, че всичко ставащо винаги е ставало и ще става така и че в момента става навсякъде. Значи си забравил в какво сродство е свързан човекът с целия човешки род, в общност не на кръвта и семето, а на ума. Значи си забравил и това, че умът във всеки от нас е бог и че е дошъл оттам; че никой не притежава нищо свое и че оттам са дошли неговата рожба и тялото, и самата му душа; че всичко е в мнението; че живеем единствено в настоящия момент и него единствено губим.

Сократ е казал: „Какво желаете — души на разумни същества или на лишени от разум? — На разумни. — На какви разумни? Със здрав или с негоден разум? — Със здрав. — Защо тогава не го търсите? — Защото го имаме. — Тогава за какво се карате и спорите?“

Което е създадено, естествено се променя, превръща и погива, за да се роди друго на негово място.

В какво телесно и душевно състояние трябва да те завари смъртта — осъзнал краткостта на живота, бездната на вечността, зинала зад тебе и пред тебе, безсилието на всичко материално.

Из „Към себе си“

Марк Аврелий Антонин е римски император и философ. Той спада към династията на Антонините и е последният от Петимата добри императори.

Марк Аврелий, философът на императорския трон, управлява Римската империя от 161 до 180 г. (от 161 до 169 г. съвместно с Луций Вер, от 169 до 177 г. – еднолично, от 177 до 180 г. – заедно със сина си Комод).

Марк Аврелий е запомнен най-вече със своето посвещаване на стоическата философия и с оставените от него философски записки.