.
Хората са склонни да проявяват едно доста пред-Сократово невежество, като разглеждат любовта и омразата като две противоположности – необходими и симетрични алтернативи една на друга.
Иначе казано, ако не обичаме нещо, трябва да го мразим и обратното.
В действителност обаче е очевидно, че между двата полюса има безкрайно много фини нюанси.
Дори ако използваме тези термини в метафоричен смисъл, фактът, че аз обичам пица, но не съм луд по суши, не означава, че мразя суши – просто го харесвам по-малко от пицата.
Фактът, че обичам някого, не означава, че мразя всички останали; противоположността на любовта по-скоро е безразличието.
Аз обичам децата си, но шофьорът на таксито, което повиках преди няколко часа, ми е безразличен.
Но въпросът е в това, че някои видове любов са изолиращи, ексклузивни. Ако съм лудо влюбен в една жена, аз очаквам и тя да обича мен, но не и други /или поне не по същия начин/.
Аналогично, майката изпитва гореща любов към децата си и желае те също да изпитват специална любов към нея, но никога няма да се почувства длъжна да обича децата на други хора със същата сила.
Следователно, любовта е по своему егоистична, избирателна и обсебваща.
Разбира се, има я онази заповед, която ни нарежда да „обичаме“ ближните си – всичките 7 милиарда – така, както обичаме себе си.
На практика обаче тази заповед по-скоро ни насърчава да не мразим никого; дори тя не очаква от нас да обичаме непознатите по същия начин, по който обичаме родителите или внуците си.
Аз обичам внука си повече от, да кажем, някой ловец на тюлени, когото не познавам. Това не означава, че за мен няма да има никакво значение, ако някой човек от другата страна на земното кълбо умре, но смъртта на баба ми винаги ще ме накара да изпитвам по-силни чувства от смъртта на някой непознат.
Омразата, от друга страна, може да бъде колективна; всъщност, особено при тоталитарните режими, тя задължително е колективна.
Когато бях дете, фашистката партия ме караше да мразя всички синове на Албиона и всяка вечер по радиото се декламираше ритуалната фраза „И нека Бог прокълне англичаните“.
Точно това искат диктаторите и популистите – както и религиите, в по-фундаменталистките си фракции – защото омразата към един общ враг обединява хората и ги кара да горят с един и същ огън.
Любовта стопля сърцето на човек само по отношение на няколко избрани хора; омразата стопля сърцата на всички от едната страна на разделителната линия и може да мобилизира една група от хора да дискриминира милиони други: цяла нация, етническа група, хора с различен цвят на кожата или хора, които говорят на различен език.
Следователно, омразата не е индивидуалистична, а напротив – щедра и всеобхватна, способна да обгърне огромни множества с едно движение.
Единствено в романите се твърди, че е красиво да се умре за любов; в обичайния случай героите, които в най-голяма степен подлежат на подражание, са онези, които срещат смъртта си, докато надделяват над лошия – омразния враг.
Историята на нашия вид е белязана много повече от омраза, войни и кланета, отколкото от прояви на любов, които по определение са по-трудни и освен това са доста изтощителни, ако дръзнат да надхвърлят тесните рамки на себелюбието ни.
Човешкият апетит към омразата е толкова естествен, че недобросъвестните лидери с лекота боравят с него и го култивират; а междувременно понякога изглежда, че да обичаме ни насърчават само непривлекателни измислени герои, които се отличават със смущаващия навик да целуват прокажени.
Превод: Богдан Русев
Източник: manager.bg