Кога започна любовта?
Първият път, когато ни се засякоха погледите? Или беше първият път, когато срещайки очи, те излязоха от орбитите си, и се размениха? И вече гледах през твоите очи. И ти през моите.
Толкова добре те разбирах. Приех всички твои недостатъци, намразих моите, сподавих ги. Онези, които ти не харесваш. Ти направи същото. Прикрих всяка несъвършеност, гледайки се през твоите очи. Всяка несъвършеност, която преди не съм осъзнавала. И започнах да обичам нещата, които ти желаеш да обичам. Ти също, изследвайки се през моите очи, се отказа от някои любими нещица, които аз не одобрявах. Но те бяха незначителни пред мен. Аз бях важна.
И така съществувахме в съвършен синхрон.
Вплетени. В паяжина на любовта. Като две паячета плетяхме, още и още.
И сваляхме несъвършенствата, като ненужни дрехи. Докато не останахме голи… по любов.
Аз перфектна за теб, ти перфектен за мен.
И сексът беше в синхрон.
Една паяжина, едно тяло, една личност. Докато душите явно са спели.
С плътта беше най-лесно. Доказвахме отдаденост. Не можех да сваля душата си и да ти я дам. Но плътта можех. Давах тялото, колкото и както мога, за да си сигурен, че съм твоя. Ти също.
„Твоя“, “Мой“ – колко хубаво звучеше.
Красота.
Кога свърши любовта?
Първият път, когато сме потърсили себе си?
Малко след красотата явно е дошъл „грозният“ момент, в който очите ни са се върнали по местата си. Не че имаше къде… От толкова сваляне на несъвършенства, бяхме свалили всичко. Бяхме изтрили личностите си. Живяхме в една обща, която двамата скалъпихме. Вече не бяхме паячета, които плетяха паяжина. Паяжината плетеше нас. Бяхме изчезнали.
А когато си изчезнал, не помниш завръщането си. Само опомнянето.
„Ето те теб.
Но къде съм аз?“
Започнах да се търся.
Помниш ли първия път, когато покрих тялото си? Беше ме виждал гола хиляди пъти. Но сега беше по-различно. Когато си дал личността си, когато си дал душата си, най-лесно е с плътта. Тя беше единственото нещо, което можех да „взема“ за себе си. Другото беше останало при теб. Но тялото, него можех да не ти го давам. Чувствах облекчение поне нещо да е мое.
Вече не виждах теб, а себе си по теб. Исках се. Желаех се жадно. Да взема личността си. Да се съвокупля със собствените си несъвършенства.
Долавях в погледа ти, че ти също виждаш себе си по мен.
Да си нещастен в измислено щастие, е уморително. Бяхме се уморили да бъдем други.
Любими,
май така свърши любовта.
автор: Сузана Йорданова
още от Сузана Йорданова на нейната ФБ страница Душата дрънка