Енрике Марискал е завършил философия, психология и педагогика в университета в Буенос Айрес. Активно се занимава с образователна дейност. Бил е учител в изостанали региони и е редовен преподавател и консултант в много университети.

Също така е консултант към Световната здравна организация и специалист по планиране на човешките ресурси към ЮНЕСКО – Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибския басейн.

Понастоящем провежда курсове, семинари и конференции за личностно развитие, работа в екип и креативност в големи организации.

Нуждаем се от послания, които отново да ни свържат с любовта. В противен случай депресията с нейния сластен ориенталски танц ще ни хипнотизира и ще ни доведе до пълния негативизъм на нищото – близка до нас пропаст, където са владенията на самата смърт.

Животът е утвърждаване. Единственото, което мракът може да предложи, е чернотата, присъща на собствената му природа. Безсмислено е да очакваме блясък от тъмнината.

Трябва да увеличаваме възприемчивостта си към постоянното, не към модата, още по-малко, когато тя предлага разруха и отвратителен вкус.

Хората, а оттам и народите, не могат през цялото време да пребивават в състояние на пасивност.

След като умрат от отегчение и се пречистят, избират да живеят. В някоя точка на дълбините покълват живителните сили на възраждането.

Същественото има устойчивостта на диаманта, простото пази в себе си могъществото на искреността, обобщението винаги изразява силата на интелигентността, радостта представлява мощно лекуващо средство. Любовта ни прави по-силни и едновременно с това е постоянна, проста, искрена, радостна, умна и всеобхватна.

Една малка светлинка е по-могъща от целия мрак на вселената, най-слабият лъч носи в себе си тайната на големите звезди. Пълният мрак позволява да видим по-добре звездите. Любовта притежава собствена светлина. Тя блести сама по себе си.

Най-тъмният момент в денонощието е преди зазоряване. В най-тъмната нощ на душата вътре в нас поникват с възродителна свежест познатите стръкове на любовта. Не съм пропуснал да забележа, че да се пишат философски книги е много по-лесно, отколкото да се осъществи на практика дори само един от спасителните постулати на хартия, които тя понася, без да се оплаква.

Мнозина ми казват: „И при всичко това, което ми се случва, искаш отново да се влюбя!…”, „Потънал съм в дългове, всичко ме боли, без работа съм, никой не ми вярва, нямам приятели, нямам дом”, „При всичките ми проблеми искаш да се грижа за себе си!…”.

Други твърдят: „Сега, когато най-после съм добре, сега ли трябва да се променя? Тъкмо вече свикнах, не ме вкарвай в нови проблеми, много съм си добре така!…”.

Любовта не е предназначена да отрича действителността. Предназначена е да почувстваме живота. Позволява разширяване на съзнанието, за да възприемаме по-пълно това, което ни се случва. Предлага ни една освобождаваща, действителна и трайна опорна точка.

Не притежаваме властта да сменяме посоката на вятъра, но можем да насочваме платната, тя ни подсказва изкуството да плаваме в живота.

Пчелата майка безшумно изпълнява обединяващата си роля и в това се състои величието й. Слънцето излъчва светлина, защото светлината е неговата природа, а не защото има задължение да осветява. Любовта ни задвижва, без самата да се движи, притежава магнетична сила, привлича като магнит, търси единението, тя присъства, тя е сега, от миг на миг.

Изглежда, в много общества сексуалното желание и удовлетворението от него са в процес на упадък. Ако сексът е само в тялото, той е биологична необходимост. Ако е само в ума, е обсебеност. Но ако е в сърцето, е поредно доказателство, че любовта съществува. А ако никъде го няма, това е патология, всеобща тревога.

Обсебващите умствени състояния се коренят в сексуалните задръжки, фрустрации или злоупотреби и водят до смущения във всички човешки взаимодействия. По тази причина дават повод за създаването на множество трактати, романи и филми.

Сексът е в сърцето, ангажира и тялото, и интелекта. Когато знанието е повърхностно, чувството дреме скрито някъде. Когато знанието придобие задълбоченост, стига до истината, установява се в чувството и се превръща в страст.

Да живееш влюбен в любовта, е твърде просто и красиво, за да бъде обяснено.

В тази територия без граници е необходимо да правим разлика между чувствителност и уязвимост. Стрелата на агресията, която лети към нас, ще се забие там, където я спрем, т.е. там, където нашата изключително лична ранимост окаже съпротива.

Когато някой е уязвим, задържа всички летящи стрели, а също и събира падналите на пода, докато виновно мисли: „И тази е за мен”. От позицията на уязвимостта всички уловени стрели означават болезнени послания, от които трябва да се защитим. Ако бяха оставени да си летят безобидно из въздуха, нямаше да предизвикат никакви смущения, по същия начин както обидите, произнесени на чужд език, не успяват да ни наранят.

Чувствителен човек е този, който проявява внимание към всички отношения с живота: растения, животни, реки или морета, възрастни или деца, звезди или пустини, музика или тишина, ястия или наздравици, живи или мъртви.

Важно е да се отбележи, че съвременният индивид се интересува повече от успеха, отколкото да бъде цялостна личност. Всичко е насочено към спечелване на някого и демонстрация на превъзходство в някакъв смисъл. Това по необходимост поражда конфликти в обществените отношения. Любовта няма състезателен дух. Ако се оставим да ни спечели, отдаването предполага всеобщо облагодетелстване без видими трофеи. В английския „заспивам” и „влюбвам се” се изразяват с един и същи глагол: „падам”, to fall. To fall asleep, to fall in love… Затова настоявам във Всеобщата декларация за правата на човека да се впишат правото на влюбване и правото на следобедна дрямка.

Във вселената любовта е център на жизнено привличане, който действа като източник на енергийно издигане. Тя е фабрика за доверие, прогонва страха, приканва към ентусиазъм, към вяра, към благодарност и радост, че ни има.

Любовта споделя всичко, без да прави сметки. Предпазва без застрахователна полица. В лоното й гнездят нужните за по-висш полет възможности, тя дава крила на творческото въображение.

Любовта мобилизира магическите сили на душата. Тя хармонизира. Призовава към инициативи на помирение, поражда самоуважение и уважение у хората. Любовта винаги е изцелителна.

Любовта е способна да открие едно лице сред множеството, нечия неповторима стъпка сред дългия керван, топлината на една ръка сред много хладни длани, една сълза сред водопад, един поглед сред стотици прозорци… Уверено открива една въздишка, едно мълчание, една песен, един вик сред разпръскването на всеобхватния шум.

Любовта приканва към единение, не към разделение. Тя е голяма, гостоприемна, щедра, благодатна, сияеща, пълна в самата себе си, красива. Любовта поставя човешкото същество в най-добрата му позиция в космоса.

Любовта е игрива, обича доброто настроение, ироничните игри, простото, обобщението и безценните непредвидени находки.

Любовта отишла на Стоковата борса и казала на екзалтираните акционери: „Човек, който не обича, нищо не струва. Не се котира”.

Посетила Съдебната палата и предупредила съдиите: „За любовта и за краля няма закони”.

Като се отбила в Министерството на икономиката, пошепнала на ухото на управника: „Който не е дал, той не е обичал”.

Като минавала през гробището, поздрави пазача с този въпрос: „Човек, който не е обичал, за какво е живял?”.

На катаджията казала: „Човекът не е там, където върви, а там, където обича”.

В „Загубени вещи” написала този графит: „Ако двама се обичат, бързо се намират”.

На цветаря подхвърлила: „Който носи цвете, разбира от любов”.

На охранителите обяснила: „За любовта и смъртта няма непревземаема врата”.

На лекарите в психиатрията сложила такава диагноза: „Между влюбения и лудия има само една крачка”.

На началника на пожарникарите рекла: „Любов, която се страхува, не е огън, а сняг”.

В салона за красота оставила това съобщение: „Който е влюбен в жаба, луна му се струва”.

На стеснителното момиченце му казала: „Девойка без любов е като роза без мирис”.

На математика: „Любовта и луната си приличат – когато не нарастват, намаляват”.

На младия юрист: „Влюбеният е по-красноречив от сто адвокати”.

На тъжния поет: „Който истински обича розата, дори да се убоде, не се сърди”.

В катедралата чули изповедта й: „Който обича, той вярва”.

А като видяла преподавателите, събрани в учителската стая, рекла: „Човек научава повече в една любовна нощ, отколкото в училището цял живот”.

Един тъжен човек с черно куфарче и черна връзка разбрал, че влюбването е аварийният изход на природата и този магически процес прави първите си крачки, когато ни отвежда към другия. В този миг открил, че привилегията на живота е да бъдеш именно това, което си.

Като пресичал площад „Май” на път към банковата зона в този незабравим обеден час, усетил в сърцето си познатите знаци на изгрева и дълбоко вдишал сякаш се нуждаел от повече и по-качествен въздух. Тогава си дал сметка, че отново се влюбва. Очите му греели като бисери.

из: „Приказки за подарък на хора, които обичат“