.

През 1942 г. К. С. Луис пише своите „Писма на Душевадеца“, които бързо се превръщат в класика на християнската литература на 20 век.

Написани с духовно проникновение и английско чувство за хумор, „Писмата“ са интересни дори само като идеен похват – да се покажат духовните процеси в човека от гледна точка на един дявол.

С това рисковано и непрепоръчително от догматична гледна точка начинание К. С. Луис се справя блестящо, без да изпада нито в „диаболизъм“ (да разсъждава прекалено много за природата на дявола, в чието безспорно съществуване като христянин вярва), нито в психологизъм (неизбежно да преповтаря отколе известни истини за природата на греха).

Луис поглежда преди всичко към Човека – с неговите слабости и с огромния му духовен потенциал – но през художествената призма на една обърната гледна точка.

Ценностите пак са същите, но със сменени имена – естествено е Дяволът да нарича Бога „Врага“; от неговите уста всяко добро дело или добродетел се произнасят с еквивалента на нашия сарказъм или погнуса, а в „Писмата“ на стария дявол до неопитния му племенник (отношенията чичо – племенник са архетипни за английската хумористична литература) чичото естествено ще поучава малкия как най-ефикасно да твори зло.

Второ писмо

Драги ми Горчилко,

С огромно неудоволствие забелязвам, че пациентът ти е станал християнин. Не си прави илюзии, че ще избегнеш предвидените в такива случаи наказания. Всъщност, в миговете си на просветление ти едва ли желаеш да ги избегнеш.

Междувременно трябва да се възползваме доколкото може от ситуацията. Няма смисъл да униваш – стотици от тези възрастни хора, приели християнството, се връщат в правия път след кратко пребиваване в лагера на Врага и сега са сред нас.

Всички навици на пациента – и умствени и телесни – все още действат в наша полза.

Един от най-важните ни съюзници в този момент е самата Църква. Не ме разбирай погрешно. Нямам предвид Църквата такава, каквато ние я виждаме, разпростряна над времето и пространството и вкоренена във вечността, страховете като армия с развети знамена. Признавам, че това е гледка, която всява смут и у най-смелите ни изкусители.

За щастие обаче, като такава тя е абсолютно невидима за човешките същества. Твоят пациент вижда единствено полузавършената псевдоготическа постройка в новия жилищен квартал.

Когато влезе в нея, той среща местния бакалин, който с доста мазнишко изражение му тика в ръцете лъскава книжка с литургия, която нито един от двамата не разбира, и една друга – доста опърпана, пълна с ужасни текстове на религиозни песни, повечето долнопробни и напечатани с много ситен шрифт.

Когато пациентът ти стигне до мястото си и се огледа, ще види точно онази сбирщина от съседите си, които дотогава по правило е избягвал. Ще трябва много да разчиташ на тези съседи.

Накарай съзнанието му да се люшка напред-назад между изрази като „Тялото Христово“ и физиономиите от съседната редица.

Разбира се, няма почти никакво значение какви са в действителност хората на съседната пейка. Ти може да познаваш някого от тях като отявлен воин на страната на Врага. Не се притеснявай. Слава на Нашия Долен Отец, пациентът ти е глупак.

Ако случайно някой от въпросните съседи пее фалшиво, ако ботушите му скърцат или има двойна брадичка, или пък е неподходящо облечен, пациентът ти много лесно ще повярва, че поради изброените причини и религията, която те изповядват, сигурно също е малко нещо абсурдна.

Както виждаш, в сегашното си състояние той има изградена представа за „християните“, която според него е много духовна, но всъщност е по-скоро картинна.

Главата му е пълна с тоги, сандали, ризници и боси крака и самият факт, че останалите хора в църквата са в съвременно облекло, представлява съществена трудност за него (макар и, разбира се, той да не го осъзнава).

В никакъв случай не му позволявай да разбере това.

Никога не му разрешавай да се запита как всъщност е очаквал да изглеждат тези хора. Сега дръж всичко мъгляво в ума му и ще имаш на разположение цяла вечност да се забавляваш, като произвеждаш у него своеобразната яснота, която дава Адът.

Следователно ще трябва да работиш усилено върху разочарованието или внезапното спадане на интереса, което неминуемо ще настъпи у пациента през първите му няколко седмици като черковник.

Врагът допуска това разочарование пред прага на всяко човешко начинание.

То се явява, когато момчето, което още като дете е било очаровано от приказките за Одисей, се заеме наистина да научи гръцки.

Появява се, когато влюбените се венчаят и се заловят с нелеката задача да се научат да живеят заедно.

Във всяка област на живота то отбелязва границата между мечтателния стремеж и мъчителното постигане.

Врагът поема този риск, понеже Той храни странната фантазия да превърне тази противна човешка паплач в онова, което Той нарича Свои свободни любящи служители – „синове“ е думата, която употребява в непоправимата си страст да принизява целия духовен свят чрез противоестествени връзки с двукраките животни.

Понеже желае тяхната свобода, Той отказва да ги пренесе, само чрез силата на техните страсти и привички, до която и да било от целите, които им поставя. Така Той ги оставя „да се справят сами“.

И точно в това е нашият шанс.

Но помни, че тук също така се крие и най-големият риск за нас. Щом веднъж успеят да преодолеят успешно това първоначално охладняване, те вече много по-малко зависят от чувствата си и поради това е много по-трудно да ги изкушиш.

Дотук писах при предположението, че хората от съседната пейка не предлагат разумна причина за разочарование.

Естествено, че ако наистина го разочароват – ако пациентът знае, че жената с абсурдната шапка е страстна картоиграчка или че мъжът със скърцащите ботуши е скъперник и изнудвач – тогава твоята задача е много по-лесна.

Трябва само да не допускаш в съзнанието му следния въпрос: „Ако аз, такъв какъвто съм, мога да се смятам в известен смисъл за християнин, защо би трябвало разните пороци на хората от съседната пейка да ме карат да мисля, че тяхната религия е просто лицемерие и въпрос на навик?“

Може би ще попиташ дали е възможно да се попречи на толкова очевидна мисъл да се появи в съзнанието дори и на едно човешко същество. Представи си, Горчилко, възможно е!

Залъжи го както трябва и това просто няма да му мине през ум. Той още не е бил достатъчно дълго при Врага, за да има някакво истинско смирение.

Онова, което казва, макар и коленичил, за собствената си греховност, са само папагалски приказки.

В дъното на душата си той все още вярва, че е натрупал доста голям актив в сметките на Врага, като е благоволил да се покае, и си въобразява, че проявява голямо смирение и снизхождение, като изобщо ходи на църква с тези „самодоволни“ и прости съседи.

Дръж го в това състояние на ума колкото можеш по-дълго.

Твой любящ чичо

Душевадецът

изображение: Henry Bacon