.
БЕЗМИЛОСТЕН ПАЛАЧ Е ЛЮБОВТА
Не мога да заспя, духът ми пак се рее,
опиянен от твойта красота
Очи затварям — чакам образа ти да изгрее,
и да запълни тази страшна самота
Боли, понякога така боли…
когато си до мен, а всъщност си далеч от мене
Ти мислиш си за другия, нали?
А аз — за мен ти просто нямаш време
Така завиждам на човека,
за който чувствата са някаква шега
Щастлив е той — със участ лека,
а любовта за него е игра
Физическата болка лесно преминава
Душевната понякога те мъчи до смъртта
И след нея нищо не остава —
безмилостен палач е любовта
НЕ ВЯРВАМ В ЛЮБОВТА…
Не и в тази,
която изпитвах някога към теб.
Не и в тази,
която събира хората до края на дните им —
и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни,
в болката и в радостта, в полета и в падението.
Не и в тази,
която те кара да желаеш цял живот
да държиш ръцете на един човек,
да заспиваш до него всяка нощ.
Да го търсиш в цялото си отредено време на земята
и дори да го намериш,
той да не те обича по същия начин.
Тази любов,
която те зарежда с желанието да го слушаш
безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш,
че и двата ви живота взети заедно
няма да ви стигнат.
Да жадуваш вечно прегръдките му
и нищо земно да не ви разделя.
Онази любов,
която те кара да плачеш,
когато го изпращаш с дъжда,
която ви закриля,
докато танцувате върху лунната светлина.
Онази любов,
за която не трябват думи, а само вдъхновение…
И когато е така — светът е само за двама.
Тя е света…
Любовта,
за която се хвърляш в огъня,
за която си готов на всичко.
Тази любов не е за хората — тя е изцяло магия…
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога.
Ти вярваш в нея.
Аз — не.
А обичала ли си някога така?
Така, че нищо да не може да спре
полетът към този, когото обичаш?
Обичала ли си с тази любов?
Кълняла ли си се с всички думи и във всичко?
Крещяла ли си от болка?
Умирала ли си с мълчанието?
Молила ли си се на колене
да те пощадят — теб и тази любов?
Аз обичах някога така.
Ала сега всичко е минало.
Не вярвам в тази любов!
А друга няма…
автор: Марио Кроненберг