.

Надгробно слово, произнесено от Стефан Цвайг при погребението на Зигмунд Фройд на 26 септември 1939 г. в крематориума в Лондон.

Позволете ми пред този знаменит ковчег да кажа няколко думи на разтърсваща благодарност от името на неговите виенски, на неговите австрийски, на неговите световни приятели на този език, който чрез делото си Зигмунд Фройд така разкошно обогатяваше и почиташе.

Преди всичко нека всички ние, които сме се събрали тук поради нашата обща тъга, осъзнаем, че изживяваме исторически момент, който съдбата няма да предложи втори път на никого от нас.

Нека не забравяме – при другите простосмъртни, при почти всички, в рамките на кратката минута, в която тялото изстива, тяхното съществуване, тяхното пребиваване сред нас е прекратено завинаги.

Но при човека, до чийто ковчег ние стоим, при този един и единствен в нашето безутешно време човек смъртта означава само едно мимолетно и незначително събитие.

Тръгването му от нас няма край, няма разко приключване, то е само едно сляпо преминаване от смъртността в безсмъртието.

Срещу физически тленното, което болезнено губим, получаваме непреходността на делото му, спасяваме същността му – всички ние в това помещение, които още дишаме, живеем, говорим и слушаме, ние всички в духовен смисъл сме… дори не и една хилядна толкова живи, колкото този велик покойник в неговия тесен земен ковчег.

Не очаквайте сега пред вас да хваля жизненото дело на Зигмунд Фройд. Вие познавате постиженията му, че кой не ги познава? Има ли някой от нашето поколение, на който те да не са помогнали за духовното му оформяне и промяна?

Живо е, това прекрасно откривателско дело на човешката душа продължава да съществува като непреходна легенда на всички езици, и то в най-буквален смисъл, защото има ли език, който да може да съществува днес без понятията, без думите, които Фройд изтръгна от здрача на полусъзнаваното?

Нрави, възпитание, философия, поезия, психология, всички форми на интелектуалното и художественото творчество, на духовното разбирателство от две-три поколения насам са белязани, обогатени и преосмислени единствено и само благодарение на него – дори онези, които никога не са чували нищо за делото му или пък се съпротивляват на откритията му, дори онези, които никога не са чували името му, несъзнавано са му задължени и се подчиняват на интелектуалната му воля.

Всеки от нас, хората от двайсети век, би бил съвсем различен в мислите и представите си, всеки от нас би преценявал, осъждал и чувствал по-ограничено, по-несвободно, по-несправедливо без неговото изпреварващо нашата мисъл мислене, без онзи мощен двигател, който ни отвежда навътре в самите нас.

Когато и да се опитаме да проникнем в лабиринта на човешкото сърце, неговата духовна светлина ще продължава да сочи пътя ни.

Всичко, което Зигмунд Фройд създаде и предвиди като откривател и водач, ще продължава да бъде с нас и занапред; само едно нещо и един човек ни напусна – самият той, безценният и незаменим приятел.

Убеден съм, че всички ние до един, колкото и да сме различни, в младостта си не сме копнели така много за нищо друго, както в кръв и плът да видим поне веднъж пред себе си това, което Шопенхауер нарича най-висша форма на съществуването – едно морално присъствие: един героичен живот.

Като младежи всички сме мечтали да срещнем един такъв духовен герой, по когото да се формираме и да израстваме, мъж, който да е равнодушен към изкушенията на славата и суетата, човек с душа и изпълнен с отоворност, отдаден единствено на мисията си, която обаче не е насочена само към него самия, а към цялото човечество.

И този покойник тук изпълни по незабравим начин точно тази наша ентусиазирана юношеска мечта, този все по-строг постулат от времето ни на възрастни мъже, подарявайки ни интелектуално щастие, което няма равно на себе си. 

Тук най-сетне той се озова насред суетното и забравящо време: непоколебимият, търсачът на чистата истина, за когото нищо на този свят не беше така важно, както абсолютното, непрекъснато важещото.

Тук най-сетне той се озова пред очите ни, пред благоговейните ни сърца, най-благородният, съвършеният тип изследовател с неговото вечно раздвоение – от една страна, внимателен, стрателно проверяващ, седем пъти премислящ и съмняващ се в себе си, докато не е сигурен в даден резултат, но после, когато вече е напълно убеден в него, защитаващ го от съпротивата на цял един свят.

Чрез него ние, а и нашето време, нагледно научихме, че няма по-прекрасна смелост на земята от тази на свободния, независимия, на духовния човек; никога няма да забравим смелостта му да стига до знания, които другите не откриват, защото не се осмеляват да потърсят, нито дори да ги изговорят и признаят. 

Но той се осмеляваше и се осмеляваше, отново и отново, всеки път сам срещу всички, имащ куража да влиза в непознатите земи до последния си ден; какъв пример само ни даде с тази своя духовна храброст във вечната война за знания на човечеството!

Но ние, които го познавахме, знаем също така каква трогателна лична скромност съжителстваше с тази смелост в търсенето на абсолютното, как той, този невероятно силен характер, в същото време беше и най-разбиращият всички душевни слабости у другите.

Дълбокото двугласие – строгостта на духа, добрината на сърцето – създаде в края на живота му съвършената хармония, която би могла да бъде достигната в света на духовното: чиста, ясна, есенна мъдрост.

Който го е виждал в последните му години, е бил утешен в час на поверителен разговор за безсмислието и безумието на нашето време и често в такива едни часове съм си пожелавал на разговорите да присъстват и млади, тепърва оформящи се хора, за да може след време, когато ние вече няма как да свидетелстваме за духовното величие на този човек, те да кажат: аз видях истински мъдрец, аз познавах Зигмунд Фройд.

Нека намерим утеха в следното: той завърши делото си и също така успя да завърши и себе си като личност. 

Застана като учител срещу археврага на живота, срещу физическата болка, на която противопостави твърдостта на духа, търпеливостта на душата, учител в битката срещу личните си страдания, какъвто през целия си живот е бил срещу чуждите, пример за подражание като лекар, като философ, като познавач на самия себе си до последния си горчив миг от живота.

Благодаря за този пример, най-обичан и уважаван Фройд, благодаря за твоя велик творчески живот, благодаря за всяко едно от твоите дела и творби, благодаря за това, което ти беше, и за това, което посади в нашите души, благодаря за световете, които ни откри и в които ние днес можем да пътешестваме и без да бъдем водени, винаги верни на теб, винаги спомняйки си с благоговение за теб, ти, най-ценни приятелю, ти, най-обичан учителю Зигмунд Фройд.

Ъгълът на Фройд (Крематориум Голдърс Грийн, Лондон)