.

Обща черта на незрелите хора е да седят бездейни и да се оплакват, че животът не отговаря на техните изисквания.

Смирение означава да познаваме себе си такива, каквито сме в действителност… Истинското смирение винаги е реалистично.

Да обичаме себе си и да съзнаваме несъвършенството си не само е възможно, това е възможно дори едновременно. Всъщност нерядко част от любовта към себе си е съзнанието, че у нас има нещо, върху което трябва да поработим.

Всеки път, когато предприемаме някаква стъпка за разширяване на собствените си граници, ние го правим, преодолявайки инерцията на мързела или противопоставяйки се на страха. Едното наричаме работа, а другото смелост. В такъв случай любовта е или работа, или смелост, насочена към задоволяване на потребността, наша или чужда от духовно израстване.

Формата, която любовната работа по принцип приема, е вниманието. А много важен начин, по който упражняваме вниманието си, е слушането и отделянето на време, за да бъдем наистина заедно с другия. Другата съставка – смелостта, се състои в поемането на риск: Рискът да загубиш. Един пълноценен живот е наситен с болка. … С колкото повече любов живеем, толкова повече рискове поемаме. Най-големият риск е да пораснем. Истинската сигурност в живота идва, когато преминем през неизвестното в него.

Повечето хора си мислят, че да си смел означава да не се страхуваш. Отсъствието на страх не е смелост, а някакъв вид мозъчно увреждане. Смелостта е способност да продължаваш, въпреки страха и болката. Ако го сториш, установяваш, че преодоляването на страха не само те прави по-силен, но и представлява голяма стъпка напред към зрелостта.

Често най-добрият начин да помогнем на човека, който страда e не да се опитаме да премахнем болката му, а да сме готови да я споделим.

Изцеление, святост и цялостност са в действителност едно и също нещо.

Прекратяването на играта на обвинения се нарича прошка. Прошката е точно това – процесът на спиране, на приключване на играта на обвиненията. И това никак не е лесно… Прошката е лесно нещо само, ако се убедиш, че злото не съществува. А това просто не е вярно… Не можеш да простиш на някого за престъпление, което не е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има истинско опрощение… Ние прощаваме на другите обаче, заради себе си, не заради тях. Заради собственото ни психично, духовно и телесно здраве дори.

Исус е казал: “Не съди, за да не те съдят”, а не “Никога не съди!” Но винаги, когато произнасяш присъда над някого, бъди готов да съдят теб.

Борейки се със загадката на собствената си смърт, търсейки смисъла на този живот, аз открих онова, което търсех. Много е просто. Ние съществуваме, за да се учим. Всичко, което се случва с нас, ни помага в това. А смъртта ни помага повече от всичко… Най-добре се учим, когато ни е поставен краен срок!

Едно от объркващите неща в религията е, че хората се обръщат към нея по различни причини. Някои търсят начин да се доближат до загадките, а други – да избягат от тях.

Духовното пътуване е търсене на истината, също както и науката е търсене на истината. Напълно зрелият човек трябва да търси истината не по-малко от учените, може би дори повече. Защото както някои хора се обръщат към религията, за да избягат от загадката, така и други се обръщат към науката със същата цел.

Едно от заблужденията на някои вярващи хора е, че Бог им е в кърпа вързан. Но истински зрелият човек знае добре, че действителността, също, както Бог не може да се опакова в спретнато интелектуално пакетче, да се пъхне в куфара и да се притежава. Действителността, също както Бог, не ни принадлежи. Ние им принадлежим – на нея и на Бога.

В практиката ми на психотерапевт редовно казвах на своите пациенти: “Психотерапията се занимава не с щастието, а със силата. Ако извървите целия път не мога да ви гарантирам, че ще си тръгнете оттук и на една йота по-щастливи. Това, което мога да ви обещая е, че ще си тръгнете оттук по-компетентни”. И добавях: „Но в света има недостиг на компетентност и когато човек придобие повече от нея, Бог или животът му дават по-големи задачи. Затова е възможно да си тръгнете оттук загрижени за по-големи проблеми, отколкото при идването си. Все пак знанието, че се безпокоите за важни неща и вече не превивате гръб пред дребните, носи някаква радост и душевен мир.

Д-р Морган Скот Пек (1936–2005) е психиатър, публицист и основател на Фондация за насърчаване на общността.

Автор е на „Хора на лъжата“, „Светът, който чака да се роди“, „Изкуството да бъдеш Бог“, „Изкуството да живеем заедно“, „Както на земята, така и на небето“, „Размисли по пътя“, „Другият барабан“ и други.