.

Има толкова много бездомни хора,
а междувременно дефицитът намаля и икономиката започва да расте,

днес заспах с мисълта за нова книга, роман за несъществуващи хора, които започват да се заселват в мен, вероятността това да е някаква патология е голяма, но аз творя изкуство от нея,
трябва да се възползваме от това, което имаме, нали така?,

но в крайна сметка заспах с мисълта за късмета да мога да заспя с мисълта за някоя книга, а не с мисълта за глада или какво ще ям на следващия ден, или за скъсаните дрехи и обувки на децата,
колко, мамка му, струва една книга, когато човек няма пари за насъщния?,

а литературата е способна на толкова малко спрямо живота, делата ми са твърде малки, за да променят света, сядам на този удобен стол, гледам морето насреща,
действителността трябва да се гледа отдалече, за да не боли, нали така?,

и пиша думи, които понякога не знам докъде ще стигнат, като тези, например, с които всъщност целя просто да успокоя съвестта си, че не съумявам да сторя повече за хората, които струват точно толкова, колкото мен, но не са стигнали до същото място, не са имали същия път,

понякога една запетайка е достатъчна, за да промени нечий живот, нали така?,

хората пишат, защото са страхливци, има толкова много полезни неща, които могат да се свършат навън, да помогнем на някое старче да пресече на пешеходната пътека,

вчера едно хлапе поиска да ми отстъпи място в автобуса, а аз му се сопнах и за малко не му ударих един във физиономията,
къде се е чуло и видяло дете да отстъпва място на друго дете, нали така?

или да изчистим плажовете или океана, да запретнем ръкави, както казваше дядо ми,
колко домове е помогнал да бъдат построени?, а аз нито един,

толкова съм безполезен, трябваше да помогна на света да порасне, но съм страхливец и пиша някакви глупости, по едно време си

мислех, че съм различен, представих си как жена стои на ръба на пропастта и някое мое изречение я издига нависоко,

най-добрата литература е литературата, способна да спасява живот, но за жалост само литературата, способна да убива, печели награди, някога да ти е хрумвало това?,

напълно неспособен съм да събера кураж, да изкрещя, да се посветя на щастливи занимания, да танцувам, да пея, да разказвам вицове, да направя дете дори,
завинаги ще си остана детето, никога няма да бъда бащата, нали?

а най-лошото е, че така и не спирам да пиша все същата книга, с някоя запетайка повече или по-малко, с някое местоимение повече или по-малко, с повече или по-малко стил, стоя си тук и пиша все същата книга и само това ми носи удовлетворение,
как може да заспи човек с мисълта за цяла книга за писане и само един живот за живеене?,

и въпреки всичко другите хора как успяват?,
да се живее е толкова зле платено, божичко,

трябва да можеш да представяш супата за деликатес може би, как ми се иска да бъда като другите хора, да крещя на проклетниците, че така не става, че няма държава без хора, нито пък числа без някой, който да ги сметне, но вместо това пиша и с това се задоволявам,

слаб съм и се надявам моята слабост да направи някой друг силен, нали?,
една жена е в опасност там долу и е време да сваля очилата за онова, което не виждаме, можем само да съжаляваме, много съжалявам,

има все повече опърпани хора по улиците,
а междувременно дефицитът намаля и икономиката започва да расте.

из „Обещавам ти провал“, Педру Шагаш Фрейташ