За Ницше много хора живеят сякаш човешкият живот е нещо чудесно, а най-прекрасният плод на това горчиво растение е да знаеш, че преди време други хора са изживели, горди и силни, живота си, някои дълбокомислено, други в страдание и отзивчивост, но всички те са ни завещали една поука: „най-добре живее онзи, който не обръща внимание на живота.“
Според Ницше, докато обикновеният човек гледа мрачно, сериозно и страстно на отредения му кратък период от време, онези са знаели как да изминат с олимпийски смях или поне с възвишена насмешка пътя си към безсмъртието и монументалната история.
Често слизат с ирония в гроба — какво имало да се погребва!
Ницше е убеден, че единствено това, което винаги ги е гнетяло, са нечистите останки на суетата и животинските нагони, обречени сега на забвение, след като отдавна са били предмет на презрението им.
Едно нещо обаче ще живее и то е монограмът на най-съкровената им същност, делата, постъпките, някое рядко вдъхновение, една творба.
Те ще живеят, защото потомството не може да се лиши от тях.
Действително само оставеното след нас ще бъде продължение на нашия живот и едно определено измерение за неговия смисъл.
По делата най-често може да се съди за живота на хората и те са онези жизнени жалони, които чертаят неговите следи след тях.
Фридрих Ницше преобразува много сполучливо основната мисъл на Рене Декарт:
„Мисля, следователно съществувам.“
(Cogito, ergo sum)
„Живея, следователно мисля“
(Vivo, ergo cogito)
Много често в своя живот Ницше се ръководи от мисълта:
„За другите весел, за себе си — мъдър.“
Валери Динев
„Животът“, 1999
Валери Динев е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в САЩ, Германия и Англия. Автор е на книгите „Модели на човешкото поведение“ (1993), „Философска антропология“, 1-4 част (1995-2007), „Страхът: философско-антропологичен анализ“ (1996), „Животът“ (1999), „Въведение в практическата философска антропология“ (2009).