Най-старият и най-силен вид страх е страхът от неизвестното - Х. Ф. ЛЪВКРАФТ

.

Най-старата и най-силна емоция на човечеството е страхът, а най-старият и най-силен вид страх е страхът от неизвестното.

Малцина психолози биха го оспорили и признаването на тази истина трябва да затвърди завинаги автентичността и мястото на свръхестествената страшна история като литературна форма.

Срещу нея са пускани всички стрели на материалистическата изтънченост, която се придържа към често изпитваните емоции и повърхностните събития, и на наивния безвкусен идеализъм, който се противопоставя на естетическия мотив и призовава за нравоучителна литература, която да издигне читателя до подходящо ниво на самодоволен оптимизъм.

Но въпреки тази съпротива свръхестествената история е оцеляла, развила се е и е постигнала забележителни висоти на съвършенство, тъй като е базирана на дълбок и основен принцип, чийто повик, дори и да не е всеобхватен, неизбежно е въздействащ и неизменен за интелект, притежаващ нужната чувствителност.

Привлекателността на призрачната страховитост като цяло е твърде малка, защото изисква от читателя известна степен на въображение и способност за откъсване от обичайното битие.

Малцина са достатъчно освободени от ежедневните задължения, за да реагират на отвъдни сигнали, а историите за обичайни чувства и събития или за често срещани емоционални деформации на въпросните чувства и събития винаги ще бъдат предпочитани от мнозинството – и може би с право, тъй като тези обикновени неща съставляват, разбира се, голяма част от човешкия опит.

Но сред нас винаги е имало свръхсетивни хора, а понякога странна поредица от фантазии нахлува в непознати кътчета от съзнанието и на най-неподатливите, така че никаква съвкупност от рационални обяснения, реформи или фройдистки анализи не може да отмени тръпката от шепота край камината или в уединена гора.

Тук имаме намесата на психологически модел или  нагласа, толкова реален и дълбоко заложен в душевните преживявания, колкото всички други човешки модели или нагласи – стар като религиозните чувства и в много аспекти тясно свързан с тях, твърде обвързан с нашето най-съкровено биологично наследство, че да загуби силното си въздействие над значителна, макар и неголяма част от човешкия род.

Първите инстинкти и емоции на човека формират реакцията му към заобикалящата го среда.

Определени усещания, основани на удоволствие и болка, се изграждат около явленията, чиито причини и следствия той разбира, докато от онези, които са му необясними – а вселената е изпълнена с тях от първите му дни, – по естествен начин са изтъкани такива въплъщения, удивителни тълкувания и чувства на страхопочитание и ужас, на каквито можем да попаднем при общества с наивни схващания и ограничен опит.

Неизвестното, също като непредсказуемото, се е превърнало за нашите примитивни предци в страшен и всемогъщ източник на дарове и бедствия, спохождащи човечеството по загадъчни и изцяло извънземни причини, които несъмнено принадлежат към сфери на съществуванието, за които нищо не знаем и към които не принадлежим.

Феноменът на сънуването също е помогнал за изграждането на представата за нереален или свръхестествен свят.

Като цяло всички условия на първобитния живот на дивака са благоприятствали толкова силно усета за свръхестественото, че не може да ни учуди усърдието, с което потомствената същност на човека се е наситила с религия и суеверие.

Това насищане, като недвусмислен научен факт, трябва да се разглежда на практика като постоянно, когато става въпрос за подсъзнанието и вътрешните инстинкти – защото, въпреки че областта на неизвестното от хиляди години се свива постоянно, по-голямата част от космическото пространство все още е безкраен източник на мистерия, а необятните останки от мощни наследствени асоциации продължават да витаят около всички обекти и процеси, които някога са били загадъчни, колкото и добре познати да са те сега.

Нещо повече, действително съществува физиологично запечатване на старите инстинкти в нервната ни тъкан, заради което те ще бъдат смътно действащи, дори съзнателният разсъдък да е прочистен от всички източници на удивление.

Понеже помним болката и смъртната опасност по-ясно от удоволствието и защото емоциите към благотворните аспекти на неизвестното поначало са били присвоени и официализирани от традиционните религиозни ритуали, на тях се е паднал жребият на по-тъмната и злотворна страна на космическата тайнственост, представена предимно в народния свръхестествен фолклор.

Тази склонност е естествено усилена от факта, че несигурността и заплахата винаги са тясно свързани и превръщат всеки непознат свят в свят на опасности и възможни злини.

Когато към това чувство на страх и зло добавим неизбежното очарование на удивлението и любопитството, се ражда съставно тяло от силни емоции и предизвикателства към въображението, чиято жизненост трябва да устои колкото и самият човешки род.

Децата винаги ще се страхуват от тъмното, а хората с умове, чувствителни към унаследения импулс, винаги ще потръпват при мисълта за скритите и неизмерими светове на непознат живот, които могат да пулсират в бездната отвъд звездите или неприятно да притискат собственото ни земно кълбо в нечестиви измерения, които само мъртвите и безумните могат да зърнат.

При такава основа никой не трябва да се учудва, че съществува литературата за космическия страх. Тя винаги е съществувала и винаги ще съществува.

Няма по-добро доказателство за нейната устояваща жизненост от порива, който кара автори с напълно противоположни интереси да посегнат към нея в отделни свои произведения, сякаш да разтоварят ума си от призрачни форми, които иначе биха ги преследвали.

Така Дикенс написа няколко зловещи текста, Браунинг – скандалната поема „Чайлд Роланд“, Хенри Джеймс – „Примката на призрака“, Д-р Холмс – изкусния роман „Елси Венър“, Ф. Марион Крофорд – „Горната койка“ и редица други примери; г-жа Шарлот Пъркинс Гилман, социален работник – „Жълтите тапети“, а хумористът У. У. Джейкъбс създаде онзи изкусен мелодраматичен къс, наречен „Маймунската лапа“.

Този тип литература на страха не бива да се смесва с другия, привидно подобен, но психологически твърде различен – литературата на чисто физическия страх и земния ужас.

Разбира се, подобни текстове имат своето място, както и общоприетите или дори снизходителните и хумористични истории за духове, при които формализмът или авторовото намигване отместват действителното усещане за космически страх в най-чистия му смисъл.

Истинската свръхестествена история съдържа нещо повече от тайнствено убийство, кървави кости или призрачна фигура, подрънкваща с вериги съобразно правилата.

Трябва да е налична атмосферата на задъхан и необясним ужас от външни незнайни сили, необходимо е да съдържа намек, изразен сериозно и злокобно, който да стане нейна тема, на онази най-ужасна представа в човешкия мозък – злостно и специфично прекратяване или поражение на фиксираните закони на природата, които са единствената преграда срещу набезите на хаоса и демоните на непознатото пространство.

Естествено, не можем да очакваме всички свръхестествени истории да отговарят напълно на какъвто и да било теоретичен модел.

Творческите умове са неспокойни и най-добрите произведения имат своите недостатъци. Нещо повече, голяма част от най-отбраните свръхестествени творения са несъзнателни – проявяват се в запомнящи се фрагменти, пръснати из текста, чийто цялостен ефект може да бъде с много различна роля.

Атмосферата е най-важна, защото крайният критерий за достоверност не е съответствието в сюжета, а създаването на необходимото усещане.

Можем да обобщим, че свръхестествена история, която се стреми да възпитава или да произведе социален ефект, както и такава, в която накрая ужасите получават обяснение от естествен характер, не е истински разказ за космически страх; остава обаче фактът, че подобни повествования притежават в отделни свои части атмосферни щрихи, които отговарят на всички условия на истинската свръхестествена литература на ужаса.

Ето защо трябва да съдим за нея не по намерението на автора или по самото развитие на сюжета, а по емоционалното ниво, което постига в най-необичайния си момент.

Ако подходящите усещания са предизвикани, такава „връхна точка“ трябва да се приема сама по себе си за свръхестествена литература, без значение колко прозаично обяснение получава тя по-нататък.

Единственият тест за наистина свръхестественото е само този – дали в читателя се поражда дълбоко чувство на страх и досег с незнайни селения и сили; умело създаден ефект на страхопочитание, когато той сякаш се ослушва за ударите на черни криле и драскането на отвъдни форми и същества по пределите на познатия ни свят.

И разбира се, колкото по-пълно и цялостно една история предава тази атмосфера, толкова по-добра е тя като произведение на изкуството в сферата на свръхестественото.

Х. Ф. Лъвкрафт (1890–1937), най-важният американски автор на свръхестествени истории след Едгар По, е оказал неизмеримо влияние върху литературата на ужаса през последните десетилетия. Въпреки че днес е известен предимно със свръхестествената си белетристика, той създава и редица интересни стихове и есета.

Настоящият том представя на българските читатели 12 от най-добрите му стихотворения и 3 от най-прочутите му есета.

В първото от тях, дало заглавието на целия сборник, Лъвкрафт прави задълбочен критически преглед на свръхестествения ужас в литературата от древността до началото на XX в., като формулира естетиката на този ужас и излага собствените си концепции за него и за литературните техники, с които той се постига.

Във второто есе  – „Бележки върху писането на свръхестествени истории“ – авторът обяснява защо пише свръхестествена проза и ни запознава с правилата, които следва при нейното създаване, а в третото – „Метричната закономерност“ – разкрива колко важни са за добрата поезия стихотворната стъпка и усещането за ритъм.

В сборника са включени и избрани откъси от писма на Лъвкрафт до редакторите на сп. „Уиърд Тейлс“, което публикува за пръв път част от най-известните му разкази. Те хвърлят допълнителна светлина върху неговото творчество и начина, по който пише.