.

Много е плашещо да си дадем сметка колко малко съзнаваме при формирането на интимна връзка, колко е мощно програмираното ни желание за това, което сме познавали.

Познатото е търсеното, дори когато познатото е раняващото.

И става така, че Магическият Друг е натоварен с всичките боклуци от нашата психична история.

Ако има враг, който ни притежава, това е силата на тази история, с нейната способност да узурпира съзнанието, да изкриви гледната точка, да опетни избора и да търси своето собствено възпроизвеждане.

И така, да бъдеш очарован от Другия, означава да бъдеш завладян от една афективна идея. Това се случва при проектирането.

Но ние всички знаем, че Другият, простото, несъвършено човешко същество също като нас, никога не може да носи цялото бреме на нашия райски проект. Нито пък ние можем да носим този на другия.

Тъй като всички връзки започват с проктиране, развитието на всяка връзка включва прогресивното разрушаване на проекциите със съпътстващите изненада, объркване, тревога и понякога гняв.

После започват проблемите.

Четири принципа на връзката

Принципите по-долу се основават на тезата, че с Другия човек може да се постигне не по-добра и по-сериозна връзка, отколкото човек е постигнал със себе си.

Това, което не знаем за себе си, ще се проектира върху Другия.

Ние не можем да съзнаваме това, което е несъзнавано за нас.

Връзките винаги са задръстени, блокирани, осуетени от феномена, който терапевтите наричат „пренос“. Тоест психиката е историческа реалност. Ние носим цялата си лична история в нас. Настоящето винаги бива четено през призмата на тази история.

Очевидно преживяването на интимност ще активира целия предишен опит на човека за интимния Друг, особено първичната връзка с родителите.

Така уязвимостта, нуждата, стратегиите от тези първи случайни свързвания винаги ще присъства, винаги ще влияе, винаги ще саботира настоящето.

По подобен начин това, което не искаме да признаем за самите себе си – своя нарцисизъм, егоизъм, ярост и така нататък, всичкият сенчест материал- е подтиснатото и/или проектирането върху Другия.

Да направим несъзнаваното осъзнато, да признаем своя собствен зареден материал, е изключително трудна задача, без значение колко го желаем.

Правим несъзнаваното осъзнато, като изследваме своите модели не само в настоящето, но и в цялата история на връзките.

Трябва да наблюдаваме къде и кога сме най-заредени, тоест моментите, в които комплексите най-често излизат на повърхността.

Когато нашият емоционален отговор е най-силен, а рационализациите ни са много, ние можем да сме сигурни, че комплексите си вършат работата.

Да бъдем в интимна връзка, е малко като да искаме от някой да сключи ръце с нашите, но едва след като премине едно поле, в което сме заровили мини.

Ние проектираме раняването от детството си и императива за индивидуация у Другия.

С други думи, ние се опитваме да излекуваме раните си от миналото чрез връзката си с Другия. Чрез него се опитваме да станем цели и завършени. Да станем личности.

Никой не може да избяга от патологията, защото никой не остава ненаранен.

Докато желаем да обичаме Другия и да бъдем обичани, ние му стоварваме цялата си история. И как не? Лошите неща от тази история са тези, които заразяват връзките ни.

Освен това в нашата природа е да копнеем за Другия. Ние винаги търсим да се свържем.

В нашата епоха може да се каже, че имаме култура на копнеж. Копнеем за връзки, за бързи решения.

Всички ние сме пристрастени и търсим връзки чрез химически субстанции, чрез пари и власт, но най-вече чрез Магическият Друг. Копнеем за грижа, за безопасен пристан, за завършеност.

Винаги е било така, но нашата култура копнее още повече, вероятно заради намаляването на онези връзки със семейството и племенните институции, натоварени със запазването на митовете, които са служили на хората в предишни времена.

Практическото изчезване на тези свързващи тъкани ни е оставило безпомощни на един тесен остров от нарцисизъм, сами, уплашени, вглъбени в себе си и копнеещи за някой Друг, който да ни спаси.

Но само ние можем да се спасим.

Задължени сме да разсъждаваме, да се запитаме: „Откъде в мен идва това? Какво уцелва в моята история? Как се усеща това? Кой скрит източник създава повтарящите се модели в моя живот?“

Поемането на отговорност за самите нас е най-големият ужас на нашето пътуване и най-големият дар, който можем да дадем на Другия.

Проекцията отстъпва на негодуванието и проблема с властта.

Да продължим фантазията за намирането на Другия, който ще иска да изпълнява нашата индивидуационна задача вместо нас.

Е, след време този Друг ще започне да негодува от нас, дори да е подписал доброволно мълчаливия договор.

Това негодувание ще се прелее във връзката и ще я разяде. Няма по-гневен от някой, който върши „правилното нещо“, а тайно желае нещо друго.

Никой не става по-фрустриран от този, който пере прането на другарчето си за сметка на своето собствено.

В началото сме обичали другостта на Другия, сега тя ни побърква. Той или Тя се е променил! Колко е лесно да се почувстваме предадени, да се отдадем на негодуванието и употребата на власт. Да потърсим спасение другаде?

И така, чрез тактиките на зависимост или гняв, или контрол, примесени с емоционално и ceксуално отдръпване, ние се опитваме да принудим Другия да влезе обратно в нашия първоначален въображаем калъп.

При упражняване на власт над Другия, независимо дали съзнателно или не, ние отричаме неговата индивидуалност, насилваме душата му и го отблъскваме все по-далеч. Всички двойки грешат, като се натъкват на властта. Неизбежно е.

Но някои ще се възстановят и ще оправят щетите, като направят връзката по-удовлетворяваща, защото тя ще бъде по-малко обременена и по-реална.

Може би най-вредният аспект от желанието за власт е неговото използване, за да принудим Другия, да ни спести собствените ни отговорности.

Да разпознаем тази дилема на властта не означава да бъдем песимисти относно възможността за връзка, а да отворим вратата, да освободим себе си и Другия да бъдат това, което всеки е предназначен да бъде. Това е да отворим и двете страни към възможността за нещо, наречено любов.

Единственият начин да излекуваме връзката е да поемем пълна отговорност за собствената си индивидуация.

Какво разочарование. Колко неромантично – Другият не е спуснат на земята да ме обслужва и да се грижи за мен, да ме защитава от собствения ми живот!

Какво огромно разочарование – голямо почти колкото загубата на онази райска връзка, която наричаме раждане, или първото ни леко докосване до истината за нашата смъртност. Сами сме и сме на пътя.

Но не сме напълно сами. Пътят е пълен с други като нас. Ние можем да предложим един на друг окуражаване, състрадание, дори голяма помощ, но не можем да поемем ничие пътуване, както и никой не може да умре вместо нас. Ако никой не може да умре вместо нас, защо тогава да живее вместо нас.

Индивидуацията изисква енергия, която е по-голяма и по-упорита от нарцисизма на райския проект. Тя е смиряваща, понякога ужасяваща, и винаги е покана за разширяване на смисъла.

Да станем самите себе си, не е работа на Аза, въпреки, че Азът може да го подкрепя или да му пречи. Азът може също така да бъде избутан настрани, когато инстинктът за индивидуация не може повече да бъде отричан, както много от нас са научили.

Азът е крехък, ужасен, зависим и копнеещ за този Друг. Приемайки пътуването, ние сме задължени да приемем страха и да се освободим от главните си фантазии.

Да предадем очакването за спасение от Другия е един от най-трудните проекти на нашия живот.
Ние винаги носим това уплашено дете вътре в себе си и силата на възрастния, който искаме да станем, трябва да балансира изискванията на детето.

Но ако можем да успокоим уплашеното си дете и да стоим на страж на крепостните стени на собствената си душа, тогава можем да преживеем истинска трансформация.

За тези, които имат късмета да намерят безкористна любов, връзката е трансформираща. След това сте много по-богати, дори със загубата и с конфликтите, отколкото преди това. Можем да сме благодарни за такива богатства.

Може дори да стане така, че да благославяме тези, които най-много са ни наранили, защото най-много са допринесли за нашата трансформация.

Може дори да ги обичаме, да им позволим да са такива каквито са, докато ние се борим да бъдем себе си по пътя към нашата собствена съдба.

Качеството на всички наши връзки е директна функция от връзката ни с нас самите.

Източник: Джеймс Холис, „ Райският проект. В търсене на Магическия Друг.“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Търсенето на любов е заменило търсенето на Бога – ДЖЕЙМС ХОЛИС