.

Не е леко да се разбере природата на самовнушението, защото почти винаги то се преплита с други, по-открити сили. На него можем да разчитаме, но то не се поддава на предвиждане.

Двама болни от една и съща болест вземат едно и също лекарство, предписано от един и същ авторитетен лекар. На единия помага, състоянието на другия се влошава…

Може, разбира се, да се търси причината в различната телесна конституция – нееднаквите химически процеси в тялото, влизащи във взаимодействие с лекарството. А може и в различния психичен строй: единият умее да вярва в лечението, а другият не…

Възможно е на единия да му е станало по-добре само за момент, случайно и това да е било достатъчно, за да заработи силата на самовнушението и да създаде верижна реакция; а при другия е станало обратното…

От лекарски и от личен опит знам, че самовнушението е способно както да усилва, така и да отслабва действието на всевъзможната химия върху организма и мозъка.

Естествено то не е в състояние да предотврати действието на грамадните, разрушително-токсични дози. Но ако има и най-малък шанс…

В някои диви племена и досега търсят виновните, като дават на група заподозрени порядъчна порция отрова: смята се, че ще умре само онзи, който наистина е виновен.

Самовнушението действа, когато въпросът е: „или – или“, когато везните се колебаят. Действието му трябва да бъде навременно.

То е длъжно да успее да се внедри в подсъзнанието, да мобилизира резервите, да разгърне верижна реакция, преди да успее да стори това противоположно действащият агент.

Предполагам например, че някои хора безобразно се напиват само защото се отнасят безотговорно към поведението си.

А тази безотговорност се състои не само в нарушаването на дозата, правилата да се замезва и т. н., но и в това, че тези хора не искат или не умеят да си правят овреме самовнушение, което при същата концентрация на алкохол в кръвта би задържало тяхното самочувствие и поведение на необходимото равнище.

Че това е възможно, че предварителната настройка има важно значение, знае всеки редови потребител на винено-ракиени изделия.

Тъкмо зад тази предварителна самонастройка се крие очевидно основната тайна на прословутото „умение да се пие“. (Казаното не означава, че авторът одобрява умелото пиянство.)

А ето още един твърде практически проблем. Простуда, инфекция… Човек все още е здрав, но силно се е простудил или общува с болни, опасността е голяма. Въпросът е: да заболее или да не заболее?

Причинно-следствените механизми на тялото и психиката са твърде сложни, почти никога не може да се узнае точно защо човек заболява или не заболява.

Но аз твърдо знам по себе си (въз основа на голям брой наблюдения): както и да съм настинал, с каквито и болни да общувам, ако успея навреме да си направя интензивно самовнушение (без думи, но по смисъл такова: аз оставам здрав), настинката и грипът не се лепват за мен.

Главното тук е да не се изпусне моментът…

Искам да бъда правилно разбран. Не можеш да задължиш човека да не заболява, но той може да задължи сам себе си. Не са редки и противоположните случаи: човек заболява съвсем не навреме, като напук, когато съвсем не трябва да си позволи това…

Това прилича на парадоксалното състояние. Предостатъчни са и ония, които умеят да боледуват, когато им е необходимо – и честно, честно боледуват!

От един читател получих писмо, в което се изказва любопитна мисъл. Средната продължителност на човешкия живот около 70 години според мисълта на автора е резултат на масовото междучовешко взаимовнушение.

Цял живот хората се настройват и настройват един друг на такава примерно продължителност и ето защо толкова живеят. А ако обикновеният човек попадне в обществото на дълголетници, където е прието да се живее да кажем до 200 години, другояче не се и мисли, просто е неприлично – и той би навъртял към толкова…

Това разсъждение не е чак толкова фантастично. Разбира се, стареенето е много сложен процес с огромно множество, засега още необратими и неуправляеми органични изменения, в основата си програмирани генетично.

Но психичната сила – онова, което наричат воля за живот – играе по време на залеза огромна роля, това го знаят и самите старци, и ония, които са около тях.

Колко бързо се състарява психически пречупеният и с каква несъкрушима увереност в своето здраве, а главно в необходимостта да продължи да живее се отличават ония, които живеят дълго!

Вярно тук никога не е известно кое е причина, а кое следствие: бодростта ли е резултат от самовнушението или самовнушението – от бодростта, но това не е толкова важно: само нека едното поддържа другото.

Владимир Леви, доктор по медицина и психология, е роден на 18 ноември 1938 г. в Москва, където живее и в момента.

Завършва медицински институт, работил като лекар в спешна помощ, лекар-психиатър и психотерапевт, след това е научен сътрудник в Института по психиатрия, където става един от основателите на новото ръководство на психологически медицина: суицидологии — изследване и превенция на самоубийствата.