.

Юлиан Вучков е български есеист, публицист, театрален, литературен и телевизионен теоретик, критик, доктор на науките. Създател, коментатор и водещ на редица телевизионни предавания. Дълго време погрешно наричан и самонаричащ се „професор“. От октомври 2012 г. – почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии, а от 2013 година – и на Университета за национално и световно стопанство.

Напусна този свят на 22 септември 2019 година.

Човекът от нашето настояще обича да се изявява. Той отдавна се раздели с участта да бъде свит или непроницаем както в миналото, когато нерядко му се налагаше да се прикрива не от желание, а по принуда. Той стана особено чувствителен към фалша и формализма в съвместното ни битие.

Днес злото предпочита демагогията пред драстичната саморазправа. Когато лъже и се маскира, то не страда, а се забавлява с лековерието на другата страна. Натискът и нахалството са традиционните му похвати. Но то прибави към тях и преструвката, която го кара да изпитва доволство от превъзходството над заблудените, измамените, подведените.

Дори когато притиснеш подлеца и поискаш да е откровен, той не се издава, а влиза в ролята на обиден, става нещо като герой от фалшив театър. Тогава той често заявява, че ще се оплаче и че ще те постави на място, щом го тормозиш, щом го клеветиш. По-нататък ти съвсем се стъписваш от тази агресия на злото под булото на разгневената добродетел. Защото то не се успокоява, а търси твоите невинни грешки. То ги раздува или те обвинява в мнителност, препоръчва ти повече доброта, обективност и доверие в човека.

Сега егоистът знае как да се оправдава. Защото той е много по-умен от вчера. Днес той намира редица основания да се измъква от отговорността за своята вина, за навика му да напредва, като ограбва другите хора. Някога хитрецът беше ловък, но и по-примитивен. Сега той е по-неуловим. Защото той се снабди с повече неща – хумор, красноречие, приятни обноски, самокритични признания, тъга за потъпканите добродетели. Той винаги напада противниците си от името на „възмутеното“ обществено мнение.

Някои хора не са нито добри, нито лоши. Те са ту приятни, ту неприятни. На повърхността те могат да изглеждат еднакви, но продължителното общуване с тях издава колко са несъответни, понякога дори противоположни.

Печално е, че понякога култът към дрехите, колите, апартаментите и мебелите измества възторга от качествата на ума, че формата на новите обувки и бижута правят по-силно впечатление от блясъка на прозренията.

Обидно е, че понякога цветът на очите и извивката на устните поражда повече вълнения от искрения огън в гласа на събеседника.

Тъжно е, че понякога безразличният подчинява влюбените в него и бърза да им напомни какви материални блага му дължат за тежестта да ги търпи.

Неприятно е, че мнозина предпочитат леда на красотата пред слънцето на чара.

Понякога съвсем сродни души се разминават, защото ги мързи да намерят две подходящи думи и да постигнат общ език. Те са готови да се изоставят, вместо да се предизвикват и да откриват какво седи зад баналните им любезности, зад недоволството им. Някои се разделят, под предлог че се показват в една и съща светлина, че няма какво повече да си дадат. Сякаш не си дават сметка, че неизбежно ще има моменти, когато ще си омръзват, защото няма безкрайно и само интересни хора. В такива случаи като че ли забравят, че съвършенството е почти невъзможно. Впрочем може би всички ние ще спрем да се вълнуваме от него, ако го постигнем напълно. Тогава ние бихме могли да заживеем с чувството, че сме остарели безвъзвратно, защото няма да придобиваме нови положителни черти. Затова именно ние бихме могли да тръгнем против идеалното от скука или от желание да докажем, че още носим сили да растем всестранно.

Несъответствието в характерите е едно от най-привлекателните неща. Защото ако сме еднакви, ще скучаем и ще намалим подтиците за развитието ни. И обратното! Ние бихме могли да се допълваме и да разчитаме едни на други, макар че, или тъкмо защото, спорим и стигаме до остри сблъсъци.

Добре е, че отвикнахме да сме сантиментални, малодушни. Чудесно е, че сега нерядко предпочитаме да се засмеем, когато имаме основание да заплачем от болка, от обида. По този начин ние доказваме, че не се предаваме на неприятностите и че се въоражаваме с необходимото самочувствие да ги преодоляваме. Така пресичаме енергията на груби и користни хора. Защото те се радват, когато техните антиподи и противници имат тревоги. Мъжественото понасяне на страданието помага да излизаме от него, без да понижаваме жизнения си тонус, без да се изхабяваме морално и душевно.

Но е печално, че някои са изгубили или никога не са имали способността да бъдат сърдечни. Дори не ни поздравяват и ние се чудим дали не сме ги засегнали, без да сме усетили. Те не могат да се просълзяват, когато са изправени пред голямата радост или пред голямата мъка на другия. Лошо е, че хората от този тип не различават силата от топлината на гласа, че лицето им е маска, вместо да е огледало на изпитваните чувства, че усмивката им ги измъчва и прилича на репетирана гримаса. Жалко е, че смехът им ни стряска като всяка имитация на липсващи вълнения.

Очевидно материалните области на живота поставят на изпитание душевната и нравствената устойчивост на човека. Те поглъщат слабия духом и го похабяват, докато той изгуби вкус за съдържанието и красотата на човешките изживявания.

Хубаво е, когато човек се уважава и ни поставя на място, щом го подценим и се опитаме да му припишем измислени грешки, слабости, вини. Но е печално, когато той се надува и ни държи на разстояние от себе си, за да скрие какво представлява. Ние познаваме този ловък хитрец. Той често възхвалява точно онова, което му липсва.

Печално е, когато не усещаш каква сърдечност напира зад шегата и резкостта на партньора, когато го мериш по думите и заобикаляш решаващата висока цена на постъпките. Недостойно е, когато го търсиш не защото той ти липсва, а само защото ти трябва. Нахално е, когато искаш той да те разбира и да те обслужва, без да те задължава. Непочтено е, когато ти предпочиташ той да те допълва, вместо да те активизира. Противно е, когато той се измъчва, а ти искаш да се преструва, за да те развлича. Нечестно е, когато ти раздуваш грешките му на момента и забравяш системните му грижи за тебе. В такива случаи той се огорчава и протестира отначало. По-късно той постепенно охладнява. Тогава той може да се затвори в себе си и да се отдалечава от тебе, докато се разделите завинаги или докато започнете да общувате ту враждебно, ту най-равнодушно, формално.

Голямо е изкуството да застанеш до другия не само физически, а и душевно. Защото тъкмо тогава ти можеш да усетиш, че той и ти сте свързани дълбоко, че представлявате две самостоятелни страни на едно цяло не по силата на обстоятелствата, а вътрешно, че вас ви съединява едно сродство в убеждения и чувства.

Трябва да разграничаваме необходимото приспособяване от недостойното нагаждане към другата страна. Напомням това, защото ни се случва да съществуваме заедно доста време, но да не се познаваме. Тогава ние враждуваме или се разминаваме, общуваме безучастно, защото сме издигнали помежду си не мостове, а барикади от предубеждения, защото между нас застават инертността и студенината.

Понякога забравяме, че симпатичният нрав на партньора може да се съчетава с бедността на душата, че вежливите обноски и сладките приказки могат да бъдат хитро отклоняване на вниманието от користолюбието. Нищо по-опасно от любовните излияния, които прикриват лошите същности, изяви.

Би трябвало да се запитаме защо има толкова много раздели, измамени или несподелени чувства, красиво започнати и лошо завършили интимни приятелства, познанства. Защо срещаме изкуствени интимни и семейни връзки?! Защо понякога лъжата и лицемерието се оказват по-желани от искреността в семейния живот?! Защо някои предпочитат спокойствието на взаимното изчерпване пред бурите на новите стимули?! Защо са така чести разочарованията от надценените?! Или огорченията на подценените, неоснователно подминатите?! Защо понякога неравностойните, дори непълноценните изоставят по-издигнатия, по-оригиналния, по-хармонично развития от тях и го подменят с посредствения партньор?! Защо някои отклоняват чудесното цяло заради неприятните отделни черти и приемат ограничения хитрец с маска на кипяща индивидуалност?! Защо те смятат, че любовта е само нещо като веселие по слънчево време?! Нима тя няма и не бива да има сериозни моменти, грижи, проблеми?!

Ще изоставим ли любимия или харесвания, ако той изгуби самочувствие и се потисне от нещо или ако изпадне в обяснима временна криза, макар че има много жизнен и силен характер?! Отговорите на тези въпроси са толкова, колкото са конкретните случаи. Защото тук се наместват особеностите на индивидуалната нагласа и някои парадокси на сърдечните изживявания. Защото понякога е трудно да кажеш точно за какво се увличаш в някого. Мъчно е да обясним защо някои обикват най-малко положителния или най-скучния между няколко души. Трудно е да отсъдим защо отделни хора се палят от кухата претенциозност и се привързват към нея, макар че губят и се похабяват морално, душевно, духовно.

Днешните младежи отхвърлят скуката и предпочитат дори изкуственото напрежение. Обикновено те търсят човека, който ще им хареса, защото ще извиква милите им чувства. Сегашните млади хора ценят съзвучието на контрастите и нямат вкус към едностранчивите проявления. Общо взето, тях ги измъчва затворения живот. И ги радва промяната, плодотворното сътресение, динамизмът и широтата на впечатленията, покритието на идеите с действията. Възхищава ги даденостите, но и силите на човека да се осъществява пълноценно. Харесва им властта над дълбоките преживявания. Привлича ги човекът, който стъпва здраво на земята, въздържа се от глупави крайности, но и обича експериментите. Защото животът на пълноценния човек е проучване, но и решително обвързване с целите, изчакване, но и активизиране на партньора.

В днешните отношения между жените и мъжете са еднакво вредни както консерватизмът, така и безотговорността. Сега не е достатъчно онова, което но допадаше и ни преизпълваше вчера. Сега ние търсим в другия верност, всеотдайност, съучастие в делата ни, но и не само това. И това е така, защото се научихме да уважаваме всестранната изявеност на личността.

Преди да делим света на жени и мъже, ние винаги би трябвало да помним, че едните и другите са живи хора, че всички тя ги свързват много неща. Дори различията на двата пола задълбочават близостта им. Защото тъкмо те им позволяват да обменят опит и да се подпомагат, като се допълват. Наивно е да търсим повече слабости у едните и повече достойнства у другите. Защото те си приличат толкова, колкото се отличават едни от други. Защото те непрекъснато живеят заедно и си влияят двустранно, коригират се двупосочно.

из „Изборът в живота“