.

Обсебеността от самия себе си бива различни видове. Може да вземем грешника, нарцисиста и мегаломана като три много често срещани типа.

Грешникът

Говорейки за „грешника”, нямам предвид човек, който върши грях: това зависи от нашата дефиниция за света; тук става дума за човек, погълнат от съзнанието за грях.

Такъв човек непрекъснато търпи собственото си неодобрение, което, ако е религиозен, тълкува като Божие неодобрение. Той си е изградил определена представа какъв би трябвало да бъде според самия него и тази представа е в непрекъснат конфликт с познанието му за себе си такъв, какъвто е в действителност.

Ако в съзнателното си мислене той отдавна е отхвърлил максимите, усвоени още в майчиния скут, чувството за грях може да е дълбоко погребано в неговото несъзнателно и да се проявява само когато е пиян или когато спи.

И въпреки това  да е достатъчно, за да го лиши от вкус към всички радости и наслади. Дълбоко в себе си той продължава да приема всички възбрани, които са му били втълпени още в ранна детска възраст.

Богохулстването е нечестивост; пиенето е нечестивост; обикновените бизнес хитрини са нечестивост; и над всичко това – ceксът е нечестивост.

Такъв човек, разбира се, не се въздържа от каквито и да е удоволствия, но за него насладата от тях е отровена от усещането, че те го позорят.

Единствената наслада, която той желае от цялата си душа, е да бъде одобрително приласкан от майка си, което може да му е останало като преживяване от детството.

Но тъй като тази наслада е вече недостъпна за него, той живее с усещането, че повече нищо не е от значение: щом като трябва да съгреши, тогава нека съгрешаването да е до дъно.

Влюби ли се, той търси майчинска нежност, но не може да я допусне, защото, пазейки образа на майката в себе си, не е способен да изпитва уважение към жена, с която има ceксуални отношения.

Тогава в своето разочарование той става жесток, после се разкайва за своята жестокост и влиза отново в мрачния порочен кръг на въображаем грях и реално разкаяние.

Такава е психологията на мнозина на пръв поглед закоравели безпътници. Онова, което ги отклонява от правия път, е тяхното посвещаване на непостижим обект (майка или заместител на майката) заедно с насадения още в ранните детски години абсурден етичен кодекс.

Освобождаването от тиранията на подобни вярвания и привързаности е първата крачка към щастието на тези жертви на майчината „добродетел”.

Нарцисистът

Нарцисизмът в известен смисъл е обратното на обичайното чувство за грях; той се заключава в склонността на човек да се възхищава от себе си и да очаква другите да му се възхищават.

В определени граници, разбира се, това е нормално и не бива да бъде осъждано; единствено в своя ексцес то се превръща в опасно зло.

У много жени, особено когато са богати и издигнати в обществото, способността да обичат е напълно пресушена и е подменена от мощната потребност всички мъже да ги обичат.

Когато такава жена се убеди, че даден мъж я обича, тя повече няма никаква потребност от него.

Същото се наблюдава, макар и по-рядко и при мъжете. Когато суетата е достигнала подобен мащаб, невъзможно е да съществува искрен интерес към друга личност, следователно не може да се постигне и истинско удовлетворение от любовта.

Останалите интереси се провалят още по-пагубно. Воден от преклонение към великите художници например, нарцисистът може да започне да следва изкуство; но тъй като живописта за него е просто средство за постигане на целта, самата техника никога няма да го заинтригува, както и няма да може да оцени който и да е обект, освен по отношение на самия себе си.

Крайният резултат е провал и разочарование, както и присмех, вместо очакваните хвалебствия.

Всеки сериозен успех в дадена област зависи от степента на искрен интерес към материята, с която е свързана конкретната работа. Трагедията на не един и двама успешни политици е в постепенното изместване на интереса към общността и мерките, за които даденият политик се застъпва, от нарцисизма.

Човек, който се интересува единствено от себе си, не буди възхищение, а и не би трябвало. Следователно човек, чиято единствена мисъл за света е дали светът ще му се възхищава, едва ли би постигнал своята цел.

Но дори това да стане, той пак няма да е напълно щастлив, тъй като човешкият инстинкт никога не е напълно егоцентричен, ето защо нарцисистът ограничава себе си също толкова неестествено и също по свое искрено убеждание, както и грешникът.

Примитивният човек може да се гордее, че е добър ловец, но той се радва и на самото преследване на плячката.

Тщеславието, когато премине определени граници, убива удоволствието от всяка дейност в негово име и по този начин неизбежно води до безразличие и отегчение.

Негов източник често е неувереността, а лекът се крие в нарастване на самоуважението.

Това обаче се постига едниствено чрез успешна дейност, вдъхновена от обективни интереси.

Мегаломанът

Мегаломанът се различава от нарцисиста по това, че иска да бъде могъщ, а не обаятелен, и се стреми да вдъхва страх, а не обич. Към този тип спадат много лунатици и повечето от великите мъже в историята.

Стремежът към власт, също както и тщеславието, е силен фактор в нормалната човешка натура и като такъв би трябвало да се възприема; той става нежелателен, когато е прекомерен и липсва достатъчно усещане за реалност.

В такива случаи човек става нещастен или смешен, а понякога и двете.

Лунатикът, който си мисли, че е коронована глава, в някакъв смисъл може да бъде щастлив, но на неговото щастие не би завидял нито един здравомислещ човек.

Александър Велики е от същия психологически тип като лунатика с тази разлика, че е притежавал таланта да постигне мечтата на лунатика.

Той обаче не е могъл да постигне собствената си мечта, която се е разраствала с всяко негово завоевание. Когато става ясно, че той е най-великият завоевател в историята, Александър решава, че е бог.

Дали е бил щастлив човек? Неговото пиянство, яростните му пристъпи на гняв, безразличието му към жените и претенциите за божественост предполагат, че отговорът е „не”.

Няма как да се постигне пълно удовлетворение, ако само един елемент от човешката природа се развива за сметка на другите, нито пък ако на целия свят се гледа като на суров материал за постигане величието на собственото его.

Обикновено мегаломанът, независимо дали е душевно болен или вменяем, е продукт на някакво прекомерно унижение.

Тъй като нито един човек не е всемогъщ, живот, доминиран единствено от любов към властта, няма как рано или късно да не срещне непреодолими препятствия.

Съзнаването на този факт може да бъде възпрепятствано само от няаква форма на лудост, макар че ако човекът е достатъчно могъщ, може да хвърли в затвора или да екзекутира ония, които му обърнат внимание на това.

По този начин репресиите в политическия и психоаналитичния смисъл вървят ръка за ръка.

А където се прилага психологическа репресия под каквато и да е явна форма, там няма истинско щастие.

Властта, ако се придържа в определени граници, може да допринесе много за щастието, но като единствена цел в живота води до бедствие – вътрешно, ако не и външно.

Поклонникът на „удоволствието”

Има и нещо друго, което е много типично в наше време. Човек може да се чувства напълно провален до такава степен, че да не търси някаква форма на удовлетворение, а само развлечения и забрава. Тогава става поклонник на „удоволствието”.

Ще рече, че се стреми да направи живота поносим чрез това да бъде колкото се може по-малко жив.

Пиянството например е временно самоубийство; щастието, което то доставя, е само негативно, моментно прекратяване на нещастието.

Нарцисистът и мегаломанът вярват, че щастието е възможно, въпреки че могат да възприемат погрешни начини за постигането му; но човек, който търси упоение под каквато и да е форма, се е отказал от всякаква надежда освен от тази в забравата.

В този случай първото, което трябва да се направи, е той да бъде убеден, че щастието е привлекателно и желано.

Нещастните хора, както и тези, които страдат от безсъние, са винаги горди с този факт.

Може би тази тяхна гордост е като на лисицата, която си загубила опашката; ако е така, то начинът да бъдат излекувани, е като им се посочи как могат да си отгледат нова опашка.

Из „Покоряване на щастието“, изд. Сиела