.

Когато красивата Марина Влади се среща за първи път с неустоимия Владимир Висоцки, дъщерята на руски емигрант е известна френска актриса с два неуспешни брака зад гърба си и три деца. Той е амбициозен филмов актьор, певец и автор на песни, съпруг и баща.

Марина Владимировна Полякова-Байдарова е родена на 10 май 1938 г. в Клиши, Франция. Тя е най-малката от четирите дъщери на знаменития изпълнител на цигански романси в Париж Владимир Поляков.

Започва да се снима в киното още на 10-годишна възраст, а на 17 години изиграва главната роля във френско-шведския филм „Магьосницата“ (1955), който обикаля световните киноекрани и ѝ носи нечувана популярност. Обаятелна и женствена, актрисата привлича талантливите режисьори. На фестивала в Кан през 1963 година получава наградата за най-добра женска роля.

Бъдещите съпрузи се срещат през 1967 г. в Таганка театър след пиесата „Пугачев“, където Владимир играе Хлопуша. Марина идва в Москва по работа и е възхитена от продукцията. Поканена е да продължи вечерта в ресторант в компанията на актьори, сред които се озова и Висоцки. Тя си спомня първата им среща в книгата „Владимир, или прекъснатият полет“: 

„Ти си грозен, имаш незабележим външен вид, но очите ти са необикновени. Аз бях възхитена от гласа ти, от силата ти, от вика ти. Ти бе седнал в краката ми и пееше за мен самата.“

Няколко месеца по-късно Владимир и Марина се срещат отново, отдавайки се на любовта си един на друг:

„Ние сме на тридесет години, имаме много житейски опит – няколко съпруги и съпрузи, общо петима сина, професионални успехи и провали, възходи и падения, слава. И ние сме очаровани един от друг, като деца, които се учат на любов за първи път.“

В едно интервю Марина споделя:

„Владимир беше повече от съпруг. Той беше добър приятел, с когото аз можех да споделя всичко, което ми беше на душата.“

Въпреки че започва като красива приказка, продължилият близо 12 години съвместен живот на Марина и Владимир съвсем не е безоблачен. Любовта не спасява барда от пиянството. В състояние на афект той си прерязва вените, но успяват да го спасят.

Поетът с китара се опитва да се излекува от алкохолизма. Имплантират му „вечна“ ампула от платина, т.нар. „есперал“, но и това не го опазва. Без алкохол Висоцки не може да пише, да пее, да свири и някой го съветва да вземе слаба доза наркотици за облекчаване на състоянието си. За съжаление той не успява да се избави от зависимостта.

Отношенията им с Марина се влошават, изострят, тя иска да се разведе, но не ѝ стигат силите за това. Владимир се бои от раздялата с нея и казва: „Не мога да бъда вече с нея, но и без нея също не мога“.

През лятото на 1980 г. Висоцки пише на Марина:

„Мариночка, любима моя, аз се впускам в неизвестното. Имам чувството, че ще мога да намеря някакъв изход, макар че в този момент съм неустойчив и слаб. Може да ми потрябва атмосфера, в която да се почувствам необходим, полезен, а не само болен. При това искам да ми оставиш някаква надежда, да не приемеш това като скъсване, защото ти си единствената, благодарение на която аз мога отново да стъпя на краката си. Още веднъж, обичам те и не искам да страдаш. После всичко ще си дойде на мястото, ще поговорим и ще заживеем щастливо.“

Това писмо е последното, което Висоцки пише на любовта на своя живот.

Въпреки обещанието да прекрати самоубийствения си начин на живот, на 25 юли 1980 г. сърцето му спира да бие. Едва на 42 години.

Два дни по-късно е трябвало да играе отново на сцената Хамлет. Никой обаче не връща обратно билета си за несъстоялия се спектакъл. Хиляди поклонници на актьора обкръжават театъра на Таганка, за да се простят със своя любимец. Марина долита от Франция и прекарва цялата нощ край тялото на своя съпруг, а после го съпровожда в последния му път.

Няколко години след неговата смърт Марина Влади се омъжва за известния лекар-онколог Леон Шварценберг. Животът ѝ е белязан с голямо нещастие: големият ѝ син катастрофира тежко, две от внучките ѝ загиват. Тя все пак намира сили да продължи напред.

И досега не се разделя с първата стихосбирка на Висоцки, нито с плочите му, но не е в състояние да слуша спокойно записите:

„Минаха толкова години, но още не мога да говоря спокойно за Володя, да гледам неговите фотографии и да слушам гласа му, когато него вече го няма. За мен това е непоносимо.“

40 години след смъртта на поета, Марина казва в интервю:

„Обикновено си го спомням без никакъв повод. И не само си го спомням. Често сънувам Володя. Лошо спя и нощем слушам радио, по което понякога звучи гласът на Володя. Това винаги ме разтърсва и вълнува. Спомням си не отделни кадри, като на кино, а всичките 12 години съвместен живот – неговата гениалност, нашата среща. И най-важното – нашата любов.“

И нека вечерта запали свещи за мен,
И твоят образ опушва дима…
Но не искам да знам, че времето лекува
Че всичко върви с него